Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Значи, вие смятате, че не бихме могли да се разберем с тях? — прекъсна го нетърпеливо Джек, чиито научни интереси не се отличаваха с широта. — Но как така? Вашата ученост е известна на цял Доларланд; ако вие не успеете, кой тогава?

— Трудна работа — отвърна професорът. — Ние ще се опитаме, разбира се, с течение на времето да им изясним нашия език — и това съвсем не е моя задача; може би след година-две те ще възприемат нашите понятия за света и ще проговорят на нашия език, ако… ако организмите им издържат такъв продължителен живот на земята.

— Година-две? — възкликна Джек.

— Ако не и повече — отвърна невъзмутимо професорът. — Та какво си мислите вие: ако човек като нас отиде в чужда страна, поне два месеца трябва да изучава езика, за да може що-годе да се разбира с тамошните хора. А тези тук трябва преди всичко да опознаят нашата действителност, да възприемат нашия светоглед, та чак тогава да се заемат с усвояване на езика. Разбира се, електронноизчислителната техника…

Джек престана да слуша. Клатеше глава в знак на съгласие, но думите попадаха в празно пространство.

Той нямаше намерение да чака година-две. Освен това, когато те научат доларландски език, не може вече и дума да става за опазване тайната на металното стъкло. Не — Джек трябваше още утре да регистрира на свое име патент за неговото производство, ако не иска да бъде изпреварен.

„Вместо астроном, ще трябва да търся химик. Да се изследва основно и да се установи съставът на стъклото“ — помисли той и с това решение остави професора да прави опити за разговор със звездолетците; уговориха се те да бъдат отведени в неговата обсерватория за делова връзка. С оглед на намеренията си Джек се обърна към сър Арчибалд и му съобщи, че марсианите молят да им се покажат златните мини, защото се интересуват — от добива на златото.

— Как се добива? — засмя се сър Арчибалд. — Нищо по-лесно от това. Според мене няма защо да ги водим много далече: заведете ги на борсата. Там златото се добива най-лесно и в най-големи количества — каза той високо, обърнат повече към обществото, отколкото към Джек, сигурен, че то ще оцени остроумието му.

И наистина, от дясната страна на масата, където обществото бе вече решило да залага в изборите на картата на сър Арчибалд, се разнесоха бурни възгласи и ръкопляскания. Сам Джек се очарова от тази находчивост на общественика, в когото досега не бе имал никаква вяра. Гласно се възхити от идеята и обеща непременно да я осъществи, но продължи да мисли по какъв начин може да склони сър Арчибалд да даде нареждане за едно пътуване до златните мини, където се разкриваха нови възможности за блестящ бизнес. А на борсата утре той все пак ще отиде — нека деловите среди привикнат с името и лицето на Джек Молнар, който твърдо е решил да се загнезди в техния кръг.

След това решение Джек обясни, че гостите са преуморени, успя да ги отведе преди края на банкета вместо в хотела, в техния кораб. Те наистина имаха нужда от почивка в своя среда, изморени от впечатления и зашеметени от питиетата. С благодарност му махнаха с ръка за сбогом по същия начин, по който махат всички доларландци. В сърцето на Джек трепна някаква струна. Като че там се промъкваше искрица любов към тези странни, добри същества, с които бе прекарал само ден, а му се струваше, че ги познава от години. От тях без усилия би изкопчил тайната на прозрачния метал, но езикът!… Ами ако стъклото е сплав от непознати на земята елементи? Да, тук трябваше опитна ръка на химик! В златните мини може да се намери такъв…

Джек прекара неспокойна нощ. Мислеше дали ще намери химик, който е в състояние да разкрие състава на металното стъкло, без да го измами. И да случи такъв, трябва добре да обмисли как да го обвърже…

Освен това марсианите могат да отлетят, докато той тук си лежи спокойно — кой дявол го караше да ги връща на кораба! И тогава… Отгоре на всичко кое му гарантира, че през нощта няма да се промъкне при тях някой друг и да заеме мястото му?

Такива мисли вълнуваха още неопитния деятел в областта на бизнеса и той почти не заспа. Унесе се за малко в неспокоен сън, но го събуди смътен страх. Решително стана, облече се набърже с твърдото намерение да погледне опасността право в очите. Нае такси и за няколко минути се озова при кораба. Нощният мрак още не се беше разпръснал, а наоколо гъмжеше от хора. С усилие ги разбута и намери мястото, където се отваряше вратата, обаче не се реши да почука. Подпря се върху единия крак на кораба, разкрачи се за по-голяма устойчивост и зачака. Въпреки шума на тълпата, въпреки че беше прав и гърбът му леденееше от студената подпора, заспа.