Фредерик Пол - Звездното дете

— Майсторска работа — възхити се Хари. — Виж само колко детайли… Жалко, че вече не стават за нищо.

Захвърли обръча в далечния ъгъл и се обърна към Ган.

— Е? Готов ли си да отпътуваш?

— Къде? — отвърна Бойси след няколко секунди.

— Не се вълнувай, Бойси. Знам какво мислиш в момента — че трябва да бъда предаден на Машината за изследване. Нямаш и понятие как успях да сваля нашийника, но си убеден, че това е антипланова постъпка. Наистина е така. Аз съм антипланова личност. Нямам намерение да ти преча. Ето лазера ми — вземи го, сигнализирай, извикай помощ. Но добре запомни — няма да дойда с теб, Бойси Ган, схвана ли?

— Добре — съгласи се Бойси. Но нямаше намерение да се предава.

Отшелникът правилно описа желанията му, но се изрази доста меко. Честно казано, Ган искаше да заведе Хиксън в лабораториите на Плана по-силно, отколкото да се издигне в службата или да се ожени за Джули Мартинит.

Същият този Хари Хиксън представляваше голяма заплаха за Плана. Ясно си представи заповедта от началника му на Плутон, ако му доложи за отшелника:

„Хиксън е много опасен. Неизвестните му способности трябва да бъдат изучени и съхранени за благото на Плана, след което всеки негов орган трябва да се унищожи поотделно.“

Обаче как да предаде Хиксън в ръцете на Плана?

Трябва да се намери начин. Сигурно има начин, и Бойси ще го намери. Най-важното е да запази спокойствие и да не се издаде, а когато има възможност, да я използва.

— Нека да изпратим сигнала веднага — каза той. — Готов съм да отпътувам.

Двамата се изкачиха върху една червена скала. Пироподът ръмжеше и се въртеше, без да сваля огнения си поглед от Бойси.

— Виждаш ли онази ярка звезда до Вега?

Ган погледна на къде сочи Хиксън.

— Имаш предвид Тета от Лира?

Хиксън го погледна с леко учудване.

— Точно така. В шпионската школа добре са те обучили, само дето… Впрочем, няма значение. Имам предвид червената звезда точно под Тета. Не помня как се казва. Там е Фрийхевън1.

— Фрийхевън? — кръвта запулсира в слепоочията му. — Чувал съм за тази колония. Там живеят ония плъхове от Рифовете, нали?

— Бойси, Бойси… Защо толкова грубо? Просто свободни хора. Фрийхевън е най-големият риф. До там няма и един милион километра.

— Ясно — каза Ган.

Изпитваше неописуема гордост. С какъв подарък ще се върне на Плутон! Ще подари на Плана цял град! Отново ще влезе в братството на Машината!

Представи си крайцерите на Плана, насочени от него към точното място…

— Не мечтай толкова — сухо каза Хиксън. — Още не си стигнал там. А и няма как да се обадиш на Машината по телефона. Сега гледай да не ме бутнеш, ще изпратя сигнала.

Вдигна стария пистолет, който пазеше в напоен с масло парцал в пещерата, внимателно се прицели в червената звезда и три пъти натисна спусъка.

— Това е. Остава да чакаме. Може спокойно да се приберем в пещерата.

Хиксън замълча, след което явно взе решение. Обърна се отново към звездите, остави пистолета и протегна ръцете си напред. Устните му мърдаха, но Ган не можеше да разбере какво произнасят. Пироподът на рамото му съскаше и се мяташе. Отшелникът сякаш с цялото си тяло се стремеше… но къде?

Бойси не можеше да разбере. Сигурно към Фрийхевън. Или към червената звезда, или към Тета. Или може би към ярките гиганти на Летният Триъгълник — Вега, Алтаир1 и Денеб.

След това Хиксън се отпусна, пироподът също се успокои. Хари махна с ръка. Сякаш змия се гърчи, помисли си Ган, или шия на лебед…

Лебед? Нещо в паметта му просветна, и то се отнасяше за лебеди… и за звезди…

Но не успя да се сети нищо конкретно и последва Хиксън към пещерата.

Крехкият риф на Хиксън беше малко островче в безкрайното пространство. Модифицираната теория на Хойл гласеше: Вселената е безкрайна във времето и пространството. Всяка секунда се формира ново вещество във вид на водородни атоми, а старото вещество — звезди, планети, галактики — се разпространява във всички посоки.

Рифът на Хиксън беше дете — само на няколко милиона години, а размерите му — като на песъчинка. По това си приличаше с останалата част на Вселената — веществото й беше предимно ново, и неговото образуване нарастваше по спирала. Някои рифове и галактики бяха толкова стари, че възрастта им не подлежеше на изчисление. Но самата Вселена, намираща се в динамично равновесие, нямаше нито начало, нито край. А животът беше най-древният феномен, по-древен и от най-старите звезди. И все пак си оставаше млад, когато някои звезди вече бяха умрели.