Фредерик Пол - Звездното дете

Но по този начин Ган не успя да разбере нищо.

Заповедта беше повече от ясна: „Търси и идентифицирай врагове на Плана!“ Останалото са слухове. Контрабанден превоз на ценни стратегически материали от вътрешните планети към Рифовете… Някакъв смехотворен нов култ… Заплаха от съюзяването на всички Рифове против Плана… Предводителят на култа, призоваващ към бягство на Рифовете… Кое е истина и кое — не, така и не му казаха. Службата за Безопасност не даваше указания на агентите си какво да търсят. Според шефовете резултатите ще са по-добри, ако агентите сами открият следите на престъплението.

Но на тази станция нямаше никакви следи.

Или поне истински липсваха. Имаше неподходящи реплики на масата. Комплект резервни части за лазерните оръдия изчезна без задоволително обяснение. Това бяха антипланови действия. Хората отиваха в Банките за органи и за по-дребни провинения. Някой от „Поларис“ също трябваше да бъде изпратен там. Бойси Ган запаметяваше имена и звания, но търсеше нещо по-сериозно от обикновена небрежност.

След една седмица се убеди, че ако съществува антипланов заговор, той не е на „Поларис“.

Трябваше да търси другаде.

Обаче къде?

Бойси вече беше ходил два пъти там, преди да съобрази къде е това „другаде“.

Като младши офицер Ган даваше дежурства в кухнята и беше член на групата, отговаряща за почистването, изхвърлянето на отпадъците и така нататък. Работата не беше тежка. Високочестотните печки и киберчистачите вършеха почти всичко. Трябваше само да се следи за нормалната им работа. Дори краткия курс до „кошчето за боклук“ беше една приятно разнообразие.

Тръгнаха с М’Буна с шаландата — нереактивния космически влекач — и убиваха времето с разговори, докато автоматичните контейнери сами изхвърляха боклука. Нигериецът сякаш беше забравил думите на Бойси относно нашийника. А Ган така и не успя да поведе с колегата си антипланов разговор, даже престана да опитва. Говореха за дома и служебната кариера, обсъждаха достойнствата на момичетата.

Бойси имаше приятелка — Джули Мартинит.

— Една такава мъничка — замечтано си спомняше той, — с красиви, черни очи. Тя ме чака. Когато се върна…

— Точно така — съгласи се М’Бана. — Онова момиче, с което бях в Лагос…

— Джули не е онова, тя е моето момиче — прекъсна го Бойси. — Единственото. Другите не ме интересуват.

— Защо не ти пише писма?

Ган застина.

— Не обича да пише писма — каза той след кратка пауза.

Мислено се изруга. Какъв пропуск! Не получаваше писма от Джули по много проста причина — те се трупаха на Плутон. Не можеха да му ги препращат, защото имаше голяма вероятност някой да ги прочете и по косвен път да се досети, че Бойси не е прост оператор на лазерни устройства.

Побърза да смени темата.

— Ей, какво е това на екрана?

Нещо светло се спускаше към повърхността на протопланетата. Сигурно някакъв боклук се е отскубнал от крехкото й гравитационно поле и сега кръжеше в пространството. След някой и друг час ще падне обратно.

Но М’Буна хвърли поглед към екрана и някак небрежно подхвърли:

— А-а, сигурно е комендантът. Понякога проверява дали всичко е наред.

Опитвайки се да прикрие обхваналата го възбуда, Бойси каза:

— Интересно, какво ли прави там?

М’Буна вдигна рамене и натисна бутона. Поредният саморазтоварил се контейнер се върна на шаландата.

— Хайде да погледнем — предложи Ган.

Не дочака отговор. Контейнерът легна в гнездото си, шаландата беше готова и нищо не ги застрашаваше. Подаде йонен поток към нереактивния двигател, включи коригиращите ракети. Влекачът тръгна напред.

— Недей, Ган. Старият ще се вбеси, ако разбере, че го шпионираме — изплаши се М’Буна.

Но Бойси не слушаше — беше погълнат от наблюдението на екрана.

Щом полковник Зафар посещава тайно планетоида, трябва да има причина за това. И той е длъжен да я изясни. Натисна бутона за максимално увеличение и повърхността скочи насреща му.

Планетоидът беше широк около петнадесет километра и не приличаше на сфера, а на урна за пепел. Притежаваше необикновена плътност в сравнение с останалите протопланети. Би се превърнал в комета, ако се приближи до Слънцето. Зеленикавата кора от замръзнали газове изглеждаше като бавно въртяща се виелица. От тласъка, предизвикан от изхвърления боклук, повърхността трепереше и над нея се издигаше светлинен ореол.

Нищо друго не се виждаше…

Но дори и тази малка планета имаше солидни размери. Полковник Зафар е някъде там. Ган се протегна към пулта, за да насочи влекача да обиколи планетоида, когато някакъв шум привлече вниманието му.