Фредерик Пол - Звездното дете

Обърна се и видя, че М’Буна го гледа със смесица от ненавист и съжаление. В ръката си държеше блестящо метално вретено, подобно на молив, и го насочи към Бойси.

В оставащата част от секундата майор Ган успя да помисли: „Ако можех да изпратя съобщение… Става нещо антипланово…“

Това беше последната му мисъл, преди да чуе свистенето и да види жилото, изстреляно от контрабандия пистолет на нигериеца. Неврокуршумът го убоде по врата.

Обгърна го мрак.

Неврокуршумът моментално блокира нервната дейност. Но това не е всичко. Действието му не отслабва с течение на времето. Жертвата не може да дойде в съзнание, докато не й инжектират неутрализиращ препарат.

Когато Бойси се събуди, нямаше понятие колко време е бил упоен. Само едно знаеше със сигурност — че са го пренесли от шаландата на непознато място.

Лежеше на една скала върху нещо меко и топло, подобно на мъх, който светеше със слаба, но равномерна светлина. Отблизо изглеждаше зеленикав, а по-нататък — червеникав и синкав.

Небето беше черно, е една единствена ослепително ярка звезда.

Бойси се надигна и… излетя на мъха!

Скоро се спусна и се огледа. Очите му свикнаха с тъмнината и успя да види останалите звезди. Познатите съзвездия…

В този момент разбра.

Ярката звезда беше Слънцето.

Намираше се на един от Рифовете на Космоса.

Ган никога не разбра как е попаднал там. Единствено М’Бана би могъл да му каже, но не го видя никога след това. Докато е бил в безсъзнание, са го докарали на този самотен риф и са го оставили без връзка, инструменти и скафандър. Можеше да живее, но не би могъл да се махне. Беше обречен.

Да-а. Страхотен начин да се отървеш от неудобен човек. По-добър от убийство — няма нужда да се избавяш от трупа.

Беше студено. Крайниците му замръзнаха, ставите започнаха да се сковават. Китките му бяха подпухнали. Явно похитителите не се бяха доверили на невроблокадата и са му завързали ръцете. Но въжето беше изчезнало заедно с тях. Главата го болеше, устата му беше пресъхнала и искаше да яде.

Ган се зае да изследва новия си дом.

Първо трябваше да намери храна и вода, но не устоя на изкушението да се полюбува на великолепния пейзаж. Металните листа на папратта звъняха като камбанки. Чуваше се шум, сякаш цяло ято пляскаше с крила. Откъде са се появили птици тук? Но нали Рифовете са създадени от микроорганизми, подобно на коралите в океаните. Следователно трябва да има живот, макар и не приличащ на земния.

Рифовете се бяха оформили от струпвания на фузорити, които се хранят с междузвезден водород и според модифицираната теория на Хойл превръщат атомите водород във все по-тежки елементи.

Имаше и въглероден живот, дишащ кислород, но основното им „население“ бяха метални и кристални същества. В най-добрия случай ставаха за ядене, в най-лошия бяха смъртоносно опасни.

Далечното Слънце виси в южния край на небесната сфера, прецени Бойси. Значи се намираше на една права с „Поларис“, но на какво разстояние? Считаше се, че основните Рифове се намират на двеста астрономически единици1 от Слънцето, или около тридесет милиарда километра.

Ган остави звездите на мира и се огледа. Трябваше да изследва новия си дом.

Разтри изтръпналите си китки и тръгна на разузнаване. Внимателно се измъкна от зеленикавата падина. Фузорити-симбиоти създаваха и поддържаха атмосферата, приличаща на сапунен мехур. Ако подскочи твърде силно, би излязъл в космическия вакуум, където го чакаше моментална смърт — кръвта ще заври, а стените на клетките му ще се разрушат.

Стигна до билото и се огледа.

Пред него се простираше нова долина, обраснала с някакви блестящи храсти. Растенията стигаха до рамото му. Цветовете приличаха на плюмажи1, украсени с пламъчета — отделни фузоритни клетки. Дръжките на листата бяха зелени, а краищата на самите листа — черни. На всеки от тях имаше по една яркочервена ягода.

Невероятно! Храстите растяха подредени!

Приличаше на плантация в някоя плодородна земна долина. Бойси веднага усети глад. Ягодите изглеждаха доста апетитно. Тръгна към тях…

Зад гърба си чу глас:

— Браво! Събуди се и реши да се подкрепиш, а?

Майор Бойси Ган очакваше всякакви неприятност. Изработеният по време на тренировките рефлекс го спря на средата от крачката и го накара да заеме отбранителна поза.

Обаче непознатият изглеждаше миролюбив човек. Нисък, набит, с голям корем и мръсна, руса брада. Дрехите му бяха изтъкани от грубо влакно и с множество кръпки.