Фредерик Пол: Звездното дете

Звездната Рожба настоява така нареченият Космически Заслон да бъде демонтиран и да се разреши свободен достъп към Рифовете на Космоса от планетите на Плана и обратно.

Тъй като Планът на Човека се счита за неуязвим, Звездната Рожба е подготвила демонстрация на своите възможности с цел предупреждение. Точно в момента на пролетното равноденствие Слънцето ще бъде угасено, а най-близките дванадесет звезди ще премигнат.

Ако Планиращият не изпълни горепосочените искания, след демонстрацията ще бъдат приети по-строги мерки. Планът на Човека ще бъде унищожен.“

— Антипланови брътвежи! — заяви Планиращият. — Наглост! Предателство!

Възрастен полковник от Технокорпуса нерешително се обади:

— Сър, трябва да се вземат мерки…

— Мерки! — ядоса се Планиращият, а стоманеният сокол звънко приплясна с криле. — Какво казва Машината?

— Няма данни, сър — отвърна момиче с безразлично лице, облечена в халат с качулка. Гласът й звучеше като далечна музика.

— Няма данни? Ами, намерете! Изяснете каква е тая Звездна Рожба! Обяснете как успя да извърши това и как да му попречим, ако опита пак!

Полковникът се осмели да каже:

— Сър, вече няколко години получаваме сведения за така наречената Звездна Църква. По всичко изглежда, че тази нова религия е възникнала на Рифовете…

— Пак Рифовете! Трябваше да ги унищожим още преди двадесет години!

— Точно така, сър. Но не го направихме. Колонистите… тоест, моля да ме извините, варварите, обитаващи Рифовете, са измислили нова религия. Те се кланят на звездата Денеб — мисля, че е от Лебед. Въобразяват си, че на нейните планети се намира Раят. Жадуват да се преселят там, или поне част от тях. Макар че съвременен звездолет, движещ се сто пъти по-бавно от светлината би изминал тези четиристотин светлинни години за не по-малко от четиридесет хиляди…

— Не се отвличайте! — прекъсна го Планиращият. — Какво представлява тази Звездна Рожба?

— Ами-и… Сър, преди няколко години изпратихме там един специален човек, упълномощен да води разследване по случая. Името му е Бойси Ган, сър, и…

— Доведете го тук! Нали е на Земята?

— Да, сър, но… Той се върна по много странен начин. Фактически… — полковникът се обърка. — Трябва да призная, сър, че не знаем точно как се е върнал.

— Глупости! — изрева Планиращият. — Доведете ми го! Какво толкова не знаете? Доведете ми този Бойси Ган!

Това също беше начало, но за Бойси Ган всичко започна преди много месеци. По онова време той беше шпионин.

Всичко започна на станцията „Поларис“ — голям метален обръч, плуващ в ледената пустош отвъд Плутон. „Поларис“ беше едно от звената на Заслона, който защитаваше планетите на Плана на Човека от Рифовете.

Бойси Ган беше едва двадесет и шест годишен, но вече имаше звание оператор-майор.

Беше висок един и осемдесет, с кестенява коса, сини очи, широки рамене и тесен ханш. Имаше вид на човек, който умее да се грижи за себе си, и наистина бе така.

Пристигна на борда на станцията с обаятелна усмивка на устните и обезоръжаващ поглед.

— Докладва Бойси Ган, сър — отрапортува той на дежурния офицер. — Кадет от Технокорпуса Бойси Ган се явява по разпределение.

Излъга. Не беше кадет. В шпионската школа на Плутон му дадоха ново звание и го законспирираха. Един оператор-майор винаги привлича вниманието. А кадетът се шляе където иска и гледа каквото иска.

Дежурният офицер му връчи заповед за настаняване, помогна му да си прибере багажа в товарния отсек, стисна му ръката и го прати при коменданта на станцията — машинен полковник Мохамед Зафар.

Ган имаше за задача да разследва слуховете за странна антипланова дейност на борда на „Поларис“. Той беше истински войник на Плана и в съзнанието му антиплановата дейност асоциираше с нещо гнило, долно, злобно и вредно. Очакваше да завари тук пълен срив на дисциплината и нежелание да се подчиняват на Плана.

Обаче дисциплината си беше наред. Хората бяха спретнати. Докато вървеше по пластмасовите коридори забеляза, че металните части на станцията са идеално полирани. Странно, помисли си Ган. Но той имаше поставена задача и знаеше как да я изпълни.

Почука на вратата на коменданта и отвътре се чу:

— Влез!

Отвори, изпъна се в стойка „мирно“ и отдаде чест:

— Кадет Ган се явява по разпределение, сър!

Полковникът също отдаде чест. Това леко удиви Ган, но не се издаде — оставаше си образец на военно държание и дружелюбие.