Фредерик Пол - Звездното дете

Животът нямаше край в буквалния смисъл. Приемаше най-невероятни форми, еволюцията вървеше по невъобразими пътища.

Наблюдавайки как Хари Хиксън си играе с пиропода, Бойси Ган реши, че човекът е най-странната форма на живот, която е срещал. Един плешив отшелник — антипланов елемент, смъртно опасен по всички закони на Машината — седи и съвсем сериозно учи пироподчето си до лети.

Хиксън свали зверчето от рамото си, сложи го върху висока издатина на стената и се отдалечи. Животното изпускаше изпод люспите си дим от природния си реактивен двигател. Пронизително зави, призовавайки господаря си да се върне. Накрая се отчая и полетя към Хари, но не улучи и се вряза в отсрещната скала, където остана да лежи. Хиксън се съжали и го вдигна.

— Ще си счупи главата — обади се Бойси след петият опит.

— А-ха. Трябва да е по-внимателен — съгласи се Хари. — Макар че сигурно няма нищо в нея. Пироподите са доста непохватни създания, нали, Омър?

Ласкаво погали малкото чудовище, въздъхна и го остави на пода. Зави го с едно одеало, върху което постави парче светещ кристал. Пироподчето виеше и съскаше, но стопанинът не му обръщаше внимание.

— Мислех, че ще успея да го науча — със съжаление каза той. — Бойси, искаш ли да видиш пилота, който ще дойде за теб?

Извади от джоба на протърканото си сако старинна, цветна двумерна снимка, на която се виждаше младо момиче, поставило дясната си ръка върху главата на животно, приличащо на тюлен. Зад гърба й се виждаха Рифове, оцветени в сребристо и пурпурно.

— Казва се Карла Сноу — каза старецът с любов. — Тя е дъщеря на един мой стар приятел, който ме излекува преди години. Той е лекар, при това добър. Вярно, че не разбираше какво става с мен…

В този момент забеляза, че си говори сам, и млъкна.

— Е, това е — неловко се усмихна Хари. — Нека Лебед ти дава щастие, Бойси. Поздрави Карла.

Ган не разбра какво смята да прави старецът. А той отмести ламарината на входа и излезе.

Бойси поклати глава.

— Хиксън! Къде отиваш? Чакай!

Скочи на крака и побърза след Хари. Попадна на полянката, която отшелникът старателно заобикаляше.

Старецът не се виждаше никъде.

Имаше следи, които ясно личаха на покритата с мъх повърхност.

Но Хари пропадна в дън земя.

Ган претърси целия риф. Отне му няколко часа. Никой не отговаряше на виковете му. Старият отшелник просто изчезна.

В пещерата Ган намери пистолета — допотопен лазер от Технокорпуса. Сигурно са го донесли контрабандно още преди създаването на Заслона. Оръжието му вдъхваше увереност, макар че нямаше от кого да се защитава.

Но имаше нужда от увереност.

„Човек не трябва да е сам. Всеки има място в системата на Плана. Под вещото ръководство на Машината всеки служи на Плана и по този начин Планът служи на всички.“

Ган забеляза, че цитира тези думи, докато се изкачва на скалата, от която Хиксън изпрати сигнала. Каква глупост!… И въпреки това не помагаше много.

Човек не трябва да е самотен… Но на практика той се чувстваше ужасно самотен, захвърлен на крехкия риф сред милиардите звезди…

Нямаше смисъл да се катери на скалата. Би могъл да чака където и да е. Не се надяваше на помощ, защото не вярваше на думите на почти откачилия старец.

Въпреки това чакаше там, на скалата, седнал върху един камък и устремил поглед в небето. Но виждаше само звезди. Уморен, той задряма, когато…

Внезапно се мярна нещо зеленикаво.

Ган скочи на крака. Зеленикавото сияние беше толкова слабо, че не беше сигурен дали наистина го е видял. Не, там определено имаше нещо… А зад това „нещо“ се точеше опашка от червени искри.

Бойси вдигна пистолета, провери индикатора за мощността — не си струваше да пуска в космоса разрушителен заряд — и три пъти натисна спусъка, насочил оръжието към мястото, където видя зеленото петно.

След малко сиянието се появи отново, вече по-близо.

Помощта идваше! Но какви са тези червени искри? Точно пред него искрите също промениха курса си, следвайки зеленото петно. Приближаваха се много бързо…

Неочаквано Ган чу рев, сякаш работеха двигателите на старинна ракета. Най-сетне неизвестните обекти влязоха в плитката атмосфера на рифа, разсичайки въздуха. Чу се нечий вик…

Червената искра прониза с рев зеления облак и се устреми към Бойси като древна ракета с дистанционно управление. На двадесет метра от него ракетата изскочи над скалата и той успя да я разгледа.

Това беше чудовище, излязло сякаш от кошмар. Люспите блестяха като метално огледало, от страховитите нокти капеше златиста течност. Червената искра се превърна в две огромни, немигащи очи. Бронираната глава сякаш бе взета от приказен дракон, а вместо опашка се виждаше ревящ син пламък.