Фредерик Пол - Звездното дете

— Ония негодници могат да се върнат — каза той. — Трябва да изчезваме.

Сълзите върху бузите на момичето вече бяха изсъхнали. Като видя ненужния пистолет в ръката на Ган, тя леко се усмихна.

— Празен е. От него няма полза.

— Знам. Време е да се върнем в пещерата на Хиксън. Може да намерим резервни батерии.

— Ние? Струва ми се, казахте, че той е тук? — лицето й отново пребледня, в погледа й пролича страх.

— Беше, но изчезна. Как и къде — не знам.

Момичето разсеяно кимна, сякаш думите му не стигнаха до съзнанието й. Отпусна се на колене до мъртвия рифоплъх и погали златистата козина.

— Бедната Султана, никога няма да си простя. Когато получих сигнала, се изплаших. Не знаех какво да правя. Извикаха баща ми и той излетя… Реших да тръгна сама… — тя прехапа долната си устна. — Забравих за пироподите, вече рядко се срещат. Преди няколко години ги изтребиха. Явно пак са се размножили. По-рано лесно им се изплъзвах със Султана. Но забравих, че вече е остаряла…

Тя се изправи. Докосна ръката на Бойси, сякаш искаше да му вдъхне увереност.

— Не се безпокойте. Баща ми ще дойде веднага след като се прибере. Оставих му бележка.

— Но вероятно ще изчака и ако се забавите, тогава ще тръгне.

Карла енергично поклати глава. Русата й коса се разпиля.

— Няма да чака и една минута. Написах му, че някой е изпратил старият условен сигнал на Хари Хиксън. Ще потегли насам моментално, за да разбере кой може да е.

Ган учудено я погледна.

— Как така кой? Хари го изпрати. Вече ви казах.

— Помня — спокойно отвърна Карла, но гласът я издаде. — Разбирате ли, не би могъл да е Хари… Елате, ще ви покажа.

Заведе го в подножието на червената скала, откъдето Хиксън изпрати сигнала за помощ.

— Вижте това — тя докосна каменната пирамида.

Бойси се наведе, вгледа се и забеляза букви, прогорени с лазерен пистолет. Ако не знаеше къде да гледа, никога не би ги забелязал.

Надписът гласеше:

— Видяхте ли? — обади се момичето. — Хари не би могъл да изпрати сигнала. Той умря преди три години.

Всичко това се случи много месеци преди Искането за Освобождаване. Старият Планиращ се радваше на мълчаливо сливане с Планиращата Машина. Крайцерите на Плана се носеха из Слънчевата система, разнасяйки оръжие и заповеди до най-отдалечените постове на Космическия Заслон.

В Банката за органи на остров Куба бивш кадет от Технокорпуса, нигериец, даде последните си органи за друг слуга на Плана и умря. (Някога името му беше М’Буна. Трибуналът го осъди за дезертьорство.)

Джули Мартинит седеше в спалнята на общежитието дълбоко под перуанските Анди с писалка в ръка. Чудеше се на кого да пише — на този, когото обичаше, но не получаваше писма, или молба да я приемат на работа в Специалния отдел на Машината.

На далечните Рифове, във Фрийхевън, оператор-майор Бойси Ган реши, че има прекрасната възможност да направи за Плана нещо велико — и да получи съответната награда. Щастливият случай сам му падаше в ръцете.

Намираше се във Фрийхевън, самото сърце на Рифовете, и се наслаждаваше на пълна свобода. Струваше му се, че е намерил обратният път към световете на Плана.

Но не всичко беше изяснено. От някои въпроси по гърба му пробягваха тръпки.

Защо Карла Сноу се опитваше да го убеди, че Хиксън отдавна е умрял? В такъв случай кого видя Бойси? Призрак? Значи този призрак го е хранил, лекувал и е свалил нашийника му?

Започна да подозира, че не е попаднал случайно на рифа на Хиксън.

Доказателства липсваха. Но беше сигурен, че М’Буна, а сигурно и полковник Зафар, по някакъв начин са свързани с Хари Хиксън и с това опасно, антипланово място — Рифовете на Космоса. Имаше косвени улики — изпусната дума, поглед, недоизказано изречение. Ган беше убеден, че съществува непрекъсната комуникация между Рифовете и планетите на Плана. При това в осъществяването й бяха въвлечени Технокорпуса и жизненоважни възли на Космическия Заслон.

Само ако успее да избяга… Не! Когато избяга, ще се върне вкъщи с доказателства и конспираторите ще бъдат изпратени в Банките за органи. Тогава ще заслужи най-голямата награда… А и Джули е някъде там…

Но сега го чакаше много работа.

Ган не смееше да води записки или да събира снимки, но също така не изпускаше възможностите да огледа и най-закътаните места на невероятната комуна, наречена Фрийхевън. Колко странно и смущаващо име — Фрийхевън1!