Фредерик Пол - Звездното дете

— Пиропод! — Ган се вкамени от страх.

Досега не беше виждал възрастни екземпляри, само беше слушал разкази за тях. Питомникът на Хиксън не можеше да го подготви за срещата с хищника, който с пронизителен рев мина над главата му.

Пироподът представлява жива ракета и е смъртно опасен. Метаболизмът му е коренно различен от този на кислородните организми. Той произлиза от същият източник на невъглероден живот като фузоритите. С плазмените си двигатели е способен да лети по-бързо от крайцер, а по свирепост няма равен сред хищниците на Земята. Всичко, което се движи, за него е плячка. Имат нужда от голямо количество реактивна работна маса и затова са ненаситни. Тези лешояди на космоса атакуват всичко, което мърда.

За щастие атмосферата им действа като бавна отрова, а притеглянето им забавя рефлексите. Техният дом са междузвездните простори. Понякога тези чудовища достигат размерите на яхта, а най-малките от тях не отстъпват по дължина на слон. Схванат от ужас, Бойси гледаше как пироподът завива обратно. Пулсиращите червени очи бяха обкръжени от телескопични огледала, въображението на Ган дорисува страшни черни нокти, които разкъсват метал и камък като хартия…

Твърде късно съобрази, че се е превърнал в мишена.

Инстинктивно насочи пистолета и стреля. Мощността на заряда беше минимална, но чудовището почувства лъча и отскочи встрани. Бойси залегна зад камъка. Пробитият зеленикав облак бавно се разтваряше и той видя какво има вътре.

Беше пространственик — топлокръвно животно, подобно на тюлен. Те живееха сред звездите и бяха естествена плячка за пироподите. Умееха с помощта на поле да създават около себе си атмосферен мехур, който им позволяваше да живеят в открития космос, макар че дишат кислород.

Пространственикът беше тежко ранен. Дори и отдалече Бойси виждаше раната — кожата на животното беше раздрана от главата до опашката. На гърба му седеше някакво същество. Ган беше сигурен, че на рифоплъха и ездача му им оставаше малко живот.

Пироподът вече атакуваше раненото животно. Бойси реагира по-бързо, отколкото успя да помисли — завъртя регулатора на пълна мощност, опря се на камъка и стреля. Разнесе се взрив.

Имах късмет, помисли Ган. Индикаторът на пистолета светеше оранжево — батерията бе изразходвана до край.

Ослепеният пиропод с рев се понесе нагоре. Скоро звукът секна, сякаш някой затвори вратата — чудовището напусна атмосферата на рифа. Но там го чакаха други пироподи. Бойси видя червените искри на очите и сините пламъци, излизащи от огнените черва да се нахвърлят върху ранения си другар. Избухна синкаво облаче от нажежени газове…

Като в сън Ган съобрази, че раненото чудовище е унищожено. Но нямаше време за размисъл — пространственикът падна на повърхността и той се затича към него.

Животното рухна в самия край на малката плантация, която поддържаше Хиксън. Кръвта му покри зеления мъх. Ездачът слезе и се наведе над раната, опитвайки се с ръце да спре кръвта. Беше момиче. Хари не сгреши — момичето от снимката.

Раненият пространственик трепереше и тихо виеше. Момичето хлипаше.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — обади се Ган.

Карла Сноу рязко се обърна и изгледа Бойси така, сякаш пред нея имаше пиропод или нещо още по-ужасно. Освен страх Ган забеляза в погледа й и облекчение, като че ли е очаквала нещо по-лошо.

— Вие кой сте?

Въпреки младостта си тя беше стройна и силна.

— Бойси Ган — представи се той. — Вие сте Карла Сноу. Хари Хиксън ме предупреди, че ще дойдете.

Момичето притисна устните си с длани и се ококори от ужас. За миг Бойси помисли, че тя ще побегне. Но Карла се овладя, поклати със съжаление глава и се обърна към пространственика.

Кръвта вече не течеше и животното не трепереше.

— Султана умря — прошепна момичето.

— Много съжалявам — каза Бойси, но разбираше, че с думи не може да я утеши.

Погледна към небето — пироподите бяха изчезнали. След това огледа гостенката си. Загарът на лицето й почти не се различаваше от бакърено-русата коса. Белият й гащеризон беше оплескан с кръв, от ръцете й капеше златиста слуз, но въпреки това тя беше удивително красива.

Ган си спомни Джули Мартинит, соленият вкус на устните й, когато се целунаха за сбогом на морския бряг в мексиканския курорт Плая Бланка. Карла не приличаше на Джули, която имаше черна като нощта коса. Карла беше висока, а Джули — по-скоро дребна. Карла имаше широко, открито лице, което дори в този тъжен миг говореше за любов към живота, а Джули беше склонна към меланхолия. Но и в двете имаше нещо, способно да го развълнува.