Фредерик Пол - Звездното дете

— Ще извикам баща ми — каза момичето. — Бойси, помогни им.

Ган бързаше към ракетата, но нямаше особена нужда от него. Двама от екипажа изнесоха носилка, върху която лежеше завит с бял плат човек. При слабото притегляне на рифа лесно се справяха с товара си. Въпреки това Бойси хвана една дръжка.

— Някой се е разболял — обади се единият от носачите. — Не го познавам, намерих го в обора на пространствениците. Беше в безсъзнание. Помислих си, че може ад е нещо опасно.

Ган кимна. Болният бълнуваше.

В този момент Бойси едва не изпусна дръжката, въпреки слабата гравитация.

Човекът в носилката беше мокър от пот, погледът му блуждаеше, бълнуваше и се мяташе, но Ган го позна.

Това беше машинен полковник Мохамед Зафар.

Бойси осъзна, че са му необходими всички знания и навици, придобити в шпионската школа на Плутон. За него Зафар не беше само опасно болен човек, а носеше със себе си заплахата от пълен провал. Сигурно знае, че Ган не е обикновен оператор на лазерни устройства.

Страхуваше се, че полковникът може всеки момент да се събуди и да го познае. Въпреки всичко Бойси беше войник на Плана и затова бе задължен да използва всяка възможност, за да узнае колкото може повече за Мохамед Зафар и антиплановия заговор.

Без до подозира, доктор Сноу го извади от трудното положение.

— Карла, Ган, не се приближавайте. Ако това е инфекция… Ще ви извикам при нужда — и той се наведе над пациента.

Бойси и момичето останаха в приемната. Той здраво й стискаше ръката, без да съзнава това.

— Той е много зле — прошепна Карла. — Не знам какво му е, но… Това не се е случвало, откакто Хари… — тя помълча и след малко се обърна към двамата, които донесоха болния, вече с друг тон: — По-добре не се приближавайте, докато баща ми не го прегледа. Може да се заразите.

Доктор Сноу извади термометъра от устата на пациента. Бойси напрегна слух, за да чуе какво мърмори болният, но до него достигнаха само неразбираеми фрази като „…капан за съзнанието…“, „…жива прах…“, „фалшиви сънища…“.

Докторът се намръщи.

— Висока е — отбеляза той, след което извика: — Карла! Приготви лекарство! Стандартният набор от антибиотици1, афибрили2 и аналгетици3. Според мен тежи около деветдесет килограма. Приготви максимална доза.

Дъщерята тръгна към стаята, където се пазеха медикаментите, а докторът отново се наведе над болния. От мястото си Бойси забеляза как лицето на Зафар се изкриви от болка. Явно не беше обикновена треска. Полковникът внезапно седна, впери поглед в нищото и извика:

— Гробище на галактики! Звездната Рожба! Капан! Страхувайте се от тайните желания!

Карла се върна с пневматична спринцовка в ръка. Баща й я взе, избута я от стаята и бързо направи инжекцията.

Зафар тежко се отпусна на леглото, очите му се затвориха.

— Сега ще заспи — каза докторът. — Засега не можем да направим нищо повече. Трябва да видя как ще реагира на лекарството.

Един от носачите попита с тревога:

— Докторе, какво му е? Да не би и ние…

— Нищо не мога да кажа — отвърна Сноу. — Не знам какво му е. Засега сме вън от опасност. С подобно нещо съм се сблъсквал преди три години. Аз, дъщеря ми и още няколко човека бяхме в контакт с болния, но не се разболяхме.

Той замълча, погледна към Бойси и внезапно добави:

— Другият случай беше Хиксън, мистър Ган. Той умря.

Бойси се канеше да му отговори, но само кимна:

— Разбирам.

— Разбирате? — в гласа на доктора звучеше сарказъм. — А пък аз не разбирам! Абсолютно нищо не разбирам! Ще ви покажа нещо — може наистина да разберете повече от мен.

Той изключи осветлението.

— Погледнете! Какво е това?

Присъстващите едновременно ахнаха. Карла извика, един от мъжете изруга.

В полумрака кожата на Зафар изпускаше златиста светлина, подобно на кръвта на пространственика, който умря пред очите на Бойси. Лицето на болния сияеше като Слънцето, погледнато през черно стъкло. Увисналата китка проблясваше в жълто, сякаш се бяха струпали милиони фузорити…

— Татко, това е… като при Хари — прошепна Карла.

Докторът кимна. Лицето му беше мрачно.

— И краят ще е същият. Ако не се случи чудо, след един час този човек ще бъде мъртъв.

Той въздъхна и посегна да включи осветлението, когато нещо изсвистя и прелетя над главите им.

— Това пък какво е? — изуми се Сноу и включи светлината.

До главата на умиращия седеше червенооко създание, ръмжеше и изпускаше дим.

— Това е Хари… тоест, неговото пироподче! Ние го докарахме тук — извика Карла.