Фредерик Пол - Звездното дете

Бойси Ган почувства тласък, сякаш подът се заклати, макар че стаята оставаше неподвижна.

— На Земята! — извика умиращият и хвърли пергамента. — Лебед, носи го! Звездна Рожбо, води го! На Земята!

Сноу отново се опита да го успокои, но полковникът бутна ръката му.

— И ти, шпионино, роб на Машината! Лебед ще отнесе и теб!

Бойси отвори уста, за да отговори, но думите застанаха на гърлото. Стаята рязко се наклони. Светът се завъртя. Останалите сякаш нищо не забелязваха. Последва нов тласък. Ган се присви, възстанови равновесието, машинално протегна ръка към пергамента…

Пергаментът се изплъзна от ръката му и… изчезна! Току-що беше тук и в следващия миг сякаш се изпари. На това място въздухът помътня и се завъртя около въображаема ос.

Вихърът ставаше все по-силен. Растеше, приближаваше се към Ган и стаята отново затрепери. Той искаше да се отмести, да се спаси, но внезапно отлетя от мястото си в самия център на вихъра.

Падаше… Падаше… Падаше…

Падането продължи хиляди години. Стаята отдавна се потопи в мрак и изчезна. Разтревоженото лице на Карла, обърканият поглед на баща й, омразната физиономия на Мохамед Зафар — всичко изчезна. Смътно виждаше някакви огнени точки — звезди, планети, галактики, мъглявини, — които плуваха и трепкаха…

Безкрайно падане през милиардите километри пустош.

И наистина беше така.

После падането престана. Треперейки, Ган се изправи на крака, но веднага падна и си разби носа в сивия под.

Беше отвикнал от силните гравитационни полета.

Значи това не е риф, а планета!

Във всички посоки тръгваха празни метални коридори. Около него мигаха индикатори, въртяха се дискове с магнитни ленти. Най-после майорът се добра вкъщи. Намираше се в подземния лабиринт, където бяха скрити могъщите електронни вътрешности на Планиращата Машина.

Ето как започна всичко за Бойси Ган.

Беше се приземил в най-недостъпното място на Земята — в сърцето на Планиращата Машина.

От коридорите духаше топъл вятър. Чуваше се далечно, равномерно жужене, прекъсвано от време на време от шума на въртящите се дискове. Ган бавно се изправи — беше отвикнал да се бори със собственото си тегло.

Когато мъглата пред очите му се разсея, той се огледа и видя в края на един от коридорите ярка светлина. Явно там имаше стая.

Тръгна по коридор, запушил разкървавения си нос с длан. От соления вкус на кръвта се закашля.

Струваше му се, че светлината идва от обширната, кръгла зала. Таванът беше много висок, по пода като острови стърчаха пултове и контролни панели. Нямаше никой. В залата влизаха двадесет и четири тунела. По един от тях дойде и Бойси.

Приседна, докато чакаше да му мине световъртежа. Събра последните си сили и извика:

— Помогнете! Има ли някой тук?

Отговори му само ехото и далечното жужене на магнитните дискове.

Постепенно Ган започна да усеща присъствието на един особен живот — този на механизмите. Огледа един по един всички коридори, но не видя нищо освен дългите редове изчислителна техника и гъста плетеница от кабели.

Едва успя да се добере до кръглия пулт в центъра на залата. Срещу всеки тунел беше обърнат по един контролен панел с множество светещи индикатори и бутони. Очарован, Бойси наблюдаваше стремителния бяг на светлинките.

Отлично познаваше мястото от десетките лекции и учебни видеофилми, които им прожектираха в Академията на Технокорпуса. Беше попаднал в най-секретното, най-добре защитеното място на деветте планети от Слънчевата система — в мозъчния център на Плана на Човека.

А Машината не знаеше, че той е тук!

Този факт го потресе и ужаси. Не се страхуваше за живота си, макар че осъзнаваше в колко опасна ситуация е попаднал. И за по-дребни прегрешения изпращат в Банката за органи. Не, той се страхуваше за благополучието на Плана. Как изобщо би могло да се случи подобно нещо?

Въпреки огромния обем памет, в която се съхраняват данни за всяка една постъпка на всеки един член на системата на Плана, въпреки неимоверното количество знания от всички области на науката, Машината не е в състояние да забележи, че в сърцето й свободно се разхожда човек, проникнал там без разрешение!

Бойси забеляза, че започва да хлипа. Главата му се въртеше. Отчаян, той се подпря на един пулт и се опита да се ориентира в показанията на индикаторите. Видя един куб за свръзка. За миг се обнадежди. Но тези кубове са предназначени за посветените, които носят монтираната в черепа си метална пластина, която служеше за свързване на Машината с мозъчните центрове. Нима би се осмелил да използва куба за свръзка?