Фредерик Пол - Звездното дете

На рамото му се крепеше някакво животно, голямо колкото капуцин1. Зелено, покрито с люспи и с червени огнени очи, то приличаше на играчка, подобна на дракон. Изпод острите като бръснач краища на люспите се процеждаха тънки струйки дим.

— Здравейте — предпазливо каза Бойси.

— Ами, здравей, значи — добродушно отвърна човекът. — Ти спеше. Пък аз си помислих — нека си спи. Добре дошъл! Вече не разчитах, че ще си намеря компания.

— И аз не разчитах да попадна тук.

Онзи кимна и протегна мръсната си мазолеста ръка.

— Така и предполагах. Докараха те преди пет часа. Бяха двама и по всичко личеше, че не са се отнесли много ласкаво с теб. Затова реших да не те закачам.

Ган стисна протегнатата ръка и каза:

— Имам нужда от вода и малко храна.

— Ще уредим този въпрос. Ела.

Мъжът кимна и поведе Бойси към едно черно езерце. От жеста му дракончето едва не падна.

— Омър не обича чужди хора — подхвърли той през рамо. — Не се страхувай от него, но не прави резки движения. Омър е пиропод. Дете е, но понякога и те са опасни.

Ган мислено се съгласи. „Детето“ имаше доста зловещ вид, да не говорим за дима и огнения поглед… Стигнаха до брега — не можеше да се нарече езеро, а по-скоро локва, широка около четиридесет метра. По повърхността се носеха лениви вълни, характерни за слаба гравитация. Отсрещният бряг беше отвесен, изпъстрен с блестящи краища на минерални жили. Тук-там пейзажът бе смекчен от мъх и други растения. В подножието на стръмния склон се виждаше метален навес, защитаващ входа на пещера.

— Ето ни вкъщи — съобщи домакинът. — Добре дошъл, влез, разполагай се.

— Благодаря. Между другото, така и не се запознахме.

— Ами? Вярно, бе! Казвам се Хари Хиксън. А ти… — Ган отвори уста, но Хиксън го изпревари: — Ти си оператор-майор Бойси Ган от шпионската школа на Плутон.

Ган почиваше в пещерата на отшелника вече цяло денонощие. Из главата му се въртяха мрачни мисли. Как Хиксън е научил името му? Откъде би могъл да знае, че е завършил шпионската школа, а не е оператор на лазерни устройства?

Накрая заряза безплодните догадки и се зае да възстановява спортната си форма и да изучава обстановката.

Явно на кораба е прекарал повече време, отколкото си мислеше, защото беше успял да отслабне и да пусне къса брада. Хиксън го хранеше и се грижеше за него. Направи му легло от мръсни, вонящи одеала (не по-лошо от неговото собствено) и разделяше съдържанието на котлето, в което вареше нещо като мазно рагу. Храната беше груба, но обилна. Разнообразяваха я с корени и плодове. Червените ягоди имаха вкус на лимон и бяха незаменим източник на витамини — Хари постоянно изтъкваше този факт, а един вид лишеи съдържаше протеини.

Въпросът с храната беше решен. Хиксън беше преживял доста години на тази диета и се чувстваше отлично. Значи и аз ще издържа, помисли си Бойси. Току-виж успял да намери начин да се измъкне оттук…

А това можеше да стане скоро. Хиксън му каза, че съществува система за връзка, чрез която може да се извика помощ.

— Досега не се е налагало — обясни Хиксън. — Но когато имаш надежден тил, се чувстваш по-спокойно… Между другото, Бойси, тоя нашийник притеснява ли те?

Ган замръзна. Не беше усетил, че пипа обръча.

— Не много — тихо отвърна той.

— Мога да го сваля — добродушно предложи Хари. — Лесна работа. Поне стотина съм махнал.

Бойси учудено го изгледа.

— Велики План, за какво говориш? — гласът му звучеше сърдито. — Знаеш ли какво е това? Вътре има автовзривател, който може да се задейства от разстояние. При опит да се свали… — той направи с ръце движение настрани и нагоре, демонстрирайки действието на обезглавяващият заряд.

— Спокойно, знам за това. Стой мирен! Не ти, говоря на Омър. Стига си ръмжал, де! Изнервяш ме!

Стана, заобиколи Ган и застана зад гърба му.

— Най-важното е да седиш, без да мърдаш, Бойси. Ако мръднеш, сърди се на себе си. Омър, да те вземат дяволите! Прибери си ноктите! От яйцето го извадих, точно в тази пещера. Когато започне да нервничи, пуска нокти. А-ха, готово!

Ган почувства докосване по врата. Не виждаше какво прави Хиксън, но беше сигурен, че отшелникът не работи с инструменти.

Внезапно гърлото му се сви… След това нещо изщрака…

Обръчът падна на пода. Бойси инстинктивно отскочи. Беше пребледнял. Очакваше взрив, но такъв не последва.

— Спокойно, Бойси. Ще уплашиш Омър. Това чудо вече никога няма да гръмне.

Небрежно вдигна нашийника и го приближи до очите си, за да може да го разгледа по-добре на светлината на неугасващия диамантен кристал, който на Земята би струвал милиони.