Фредерик Пол - Звездното дете

Карла искаше да спи… Като насън чуваше гласа на Хиксън:

— …Трябва да отидеш там… да изпълниш задачата… после ще се върнеш…

Колко е хубаво да чуеш отново този уверен, спокоен глас! Карла Сноу заспа.

Тя спеше, времето течеше, и когато се събуди, вече знаеше какво трябва да направи.

— Трябваше да дойда за вас и да ви заведа там. Той иска да ви види.

— Звездната Рожба? — не повярва генералът. — Него ли имаш предвид?

Карла упорито поклати глава.

— Не съм сигурна. Само знам какво трябва да направя — на лицето й внезапно се появи тревога. — Тук ме посрещнаха трима и не знам защо се изплашиха. Вързаха ме, затвориха ме и не искаха да чуят…

— Генерал Уийлър, майор Ган, госпожице Сноу, следите ли екрана?

Обърнаха се като един. Протуберансът беше станал още по-голям и беше надвиснал като гребен ан океанска вълна над кораба. Приличаше на готова за нападение кобра.

Наистина нанесе удар.

Крайцерът се опита да лавира, но беше твърде късно! Макар че на екрана огненият език се движеше плавно, на практика скоростта му достигаше десетки километри в секунда. Корабът не можеше да избяга — протуберансът го лизна и малкия черен силует изчезна.

Бойси почувства как потрепери. Чу дрезгавото проклятие на генерала. Крайцерът вече не съществуваше. Протуберансът започна плавно да се прибира в Слънцето.

Генералът първи се съвзе. Личеше, че е изпълнен с решимост.

— Прекрасно! Може да забравим за кораба. Въпрос: как да се измъкнем оттук? Втори въпрос: как да стигнем до Рифовете и до „Общност“?

— Няма да срещнем трудности — гордо заяви Делта Четири. — Машината съобщи, че на „Общност“ може да се отиде от седмата станция на терминатора на Меркурий, тоест от тук.

Уийлър я изгледа със стоманеносивите си очи.

— От къде? И как? Навън ли да излезем? Там ще се изпечем за броени секунди. Или ще ни научите да летим?

Млъкна насред дума, дори забрави да си затвори устата. Бавно се обърна към Карла:

— Къде са зверчетата ви? Как се казваха… пространствениците? Къде са?

— Бела не би оживяла толкова близо до Слънцето — поклати глава Карла. — Радиацията ще я убие. Ние ще загинем заедно с нея, защото сме зависими от въздушния мехур.

— Как, по дяволите, ще се измъкнем? — възкликна Уийлър. — Трябва да има начин! И двете съобщения посочваха точно тази станция!

— Абсолютно вярно, генерале — тихо каза Карла. — Точно за това съм тук — за да ви заведа на Рифовете. Не знам как, но съм сигурна, че ще се случи.

Стаята внезапно се наклони.

Тласъкът ги изненада. Хората уплашено се спогледаха.

Най-спокоен беше Ган, който мрачно изкоментира:

— Струва ми се, че това усещане ми е познато.

Знаеше, че дългия път до Рифовете ще бъде съкратен до няколко секунди.

Не изпитваше страх. Точно обратното — беше сигурен, че скоро ще застане лице в лице със съществото, предизвикало такива сътресения в цялата Слънчева система. Това го освободи от бремето на съмненията. И въпреки всичко нещо го тревожеше — въпрос, който беше зададен, но беше останал без отговор.

Стаята отново се наклони, светлината намаля. Той се сети…

— Защо, Карла?

Момичето от Рифовете влюбено го погледна.

— Какво имаш предвид, Бойси?

— Защо са се изплашили от теб ония тримата?

Стаята плуваше, сякаш я гледаха през бракувано увеличително стъкло. Светлината гаснеше и разстоянието между тях се увеличаваше, макар че стояха неподвижно.

В този момент Ган видя отговора — видя от какво са се изплашили тримата астрономи.

В полумрака единствено лицето на Карла се виждаше ясно — то светеше. Лицето, тялото и ръцете й изпускаха мека, златиста светлина.

Падаха през пространството. Пътят беше безкрайно дълъг, защото водеше към Вечността. Най-сетне спряха.

Бяха пристигнали на местоназначението — в един удивителен и непознат свят.

В тъмното пространство плуваха разноцветните части на Вихъра — изумруди и рубини, сини и бели скъпоценни камъни. Златистия облак бавно пулсираше, а в него се намираше корабът-крепост, наречен „Общност“.

Карла не можеше да опише с думи истинските му размери — пред тях стоеше космически Левиатан1.

Бойси забеляза, че не са сами. Към тях се приближи тъмен силует и замря, като радостно мъркаше. Светещ червен нос докосна ръката на Карла.

— Бела! — момичето погали златистата козина по гърба на животното. — Това е моят пространственик. Намираме се във въздушния му мехур, без който не бихме оживели.