Фредерик Пол - Звездното дете

— Бела сякаш не беше на себе си. По всичко личеше, че лети против волята си.

— Като тия глупаци, дето откраднаха кораба? — обади се генералът. — Там ли намери Звездната Рожба? В този Вихър?

Карла не отговори веднага.

— Честно казано, генерале, не знам какво точно видях. Знам само, че там нямаше кой знае какво.

— Имала си халюцинации, така ли?

— Да… Може би… Не знам. Това, което видях, на практика не би могло да съществува. Видях Хари Хиксън, полковник Зафар и… Бойси, там видях и теб!

Карла и Бела навлязоха във Вихъра. Пространственикът ставаше все по-нервен. Отдавна бяха преминали зоната на пироподите. Но отпред имаше нещо, от което Бела се страхуваше повече.

— Не се страхувай, детето ми — изведнъж прозвуча гласа на доктор Сноу.

Тя извика и се обърна, но във въздушната сфера около пространственика нямаше никой освен нея.

— Не спирай, малката — каза друг глас.

Беше гласът на човека, който неотдавна изчезна пред очите й в светлинен водовъртеж и когото тя сега търсеше. Гласът принадлежеше на Бойси Ган.

След това се обади трети глас:

— Карла, сега най-важното е да не спираш!

Този глас я изплаши най-много, защото принадлежеше на Хари Хиксън.

Халюцинираше ли?

Не можеше да има друго обяснение. Хиксън беше умрял отдавна. Тя беше сама. Извън въздушния мехур, образуван около рифоплъха, започваше вакуума. Обаче халюцинациите не я оставяха на мира.

— Не се страхувай от пироподите — посъветва я дрезгав глас.

Точно по този начин говореше Хари Хиксън!

— Напред! Чакаме те!

Тя си спомни умиращия полковник Зафар. „Капан за съзнанието… Страхувате се от тайните желания…“ В тези думи се криеше предупреждение.

Не й оставаше нищо друго, освен да се осланя на пространственика, който я водеше все по-навътре към сърцето на Вихъра. Около нея се мяркаха светещи Рифове, някакви фосфоресциращи паяжини и сияещи монокристали — безумна плетеница от прекрасни цветове, които не можеше с нищо да сравни.

Най-сетне се оказа в самия център на Вихъра.

Там стоеше исполински космически кораб, огромен като Фрийхевън. От корпуса се подаваха дулата на смъртоносни оръдия и излъчватели. Но двигателите бяха мъртви. Корабът свободно се носеше из пространството.

— Велики План! — генерал Уийлър беше силно възбуден. — Та това е „Общност“!

Карла го погледна с известно недоумение.

— Да, така пишеше на корпуса. Този кораб ваш ли е, генерале?

— Вече е мой! — ликуваше Уийлър. — Моят кораб… с моята Машина на борда! Когато се добера до него, всички светове ще бъдат мои! Ти ще ни заведеш там. А когато стана господар на Машина-2, ще се върна насам, към планетите. Няма да бъда генерал, даже не и Планиращ! Аз ще управлявам Машината! Аз… — той погледна към Бойси и замълча. — Какво има, майоре?

— Как ще се доберете до там? — поинтересува се Ган.

Уийлър се намръщи. На екрана безнадеждно далечния крайцер заобикаляше огнения слънчев език. Докато говореха, корабът беше успял забележимо да се отдалечи.

— Давай нататък — процеди генералът. — Ще намеря начин да се добера до „Общност“ и тогава… Продължавай!

Около „Общност“ — гигантска космическа крепост, боядисана в черно за маскировка — имаше златиста мъгла, подобна на дим от фини капчици. Откъде се е взел този облак сред вакуума? Но тя го виждаше със собствените си очи! Към центъра си облакът се сгъстяваше в златиста сфера.

Като насочен към целта лазер пространственикът се носеше към този златист облак. Карла изкрещя от ужас — стори й се, че повърхността на облака се хвърли към нея. Изниква мъгливо пипало, което се протегна да посрещне гостите. Гласът-халюцинация, принадлежащ на Хари Хиксън се обади:

— Не се страхува, Карла! Напред!

Тя не би могла да спре пространственика, дори и да искаше. Бела не се подчиняваше на ездача си.

Макар че гласът на Хиксън беше илюзия, Карла забеляза, че става по-уверена и паниката я напуска. Тя наблюдаваше със странна решителност как пипалото се разцепи на три и всяка една част продължи да расте, докато не се превърна в дълга златна змия. Трите части се извиваха и се носеха насреща й. Последва удар и горещите златисти пръстени я прегърнаха.

Нямаше болка и дори страхът намаля. Живите ремъци я придърпаха към центъра на облака. Карла ставаше все по-спокойна и възприемаше събитията все по-хладнокръвно. Дори и Бела престана да се страхува — настанена удобно в обятията на златистите пръстени, тя мъркаше като котка.