Фредерик Пол - Звездното дете

В могъщата пещ на Слънцето всяка секунда морето водород се превръщаше в хелий, излъчвайки океани енергия. Всяка секунда всеки един квадратен сантиметър от необятната повърхност изпращаше в пространството шест хиляди вата лъчиста енергия.

На слънчевата страна на Меркурий от меките скали се стичаше калай и олово. Хилавата атмосфера прокарваше част от топлината до тъмната страна, която в противен случай би замръзнал до температура, близка до абсолютната нула.

Станциите, разположени на терминатора, балансираха между изпепеляващата топлина и смъртоносния хлад.

— Ето я — генерал Уийлър тикна показалеца си в екрана. — Това е седмата станция. Сега ще видим каква е тая Звездна Рожба!

Поклащайки се в полетата на нереактивните си двигатели, крайцерът забави падането, увисна и накрая меко се спусна върху разтопеното каменно поле. Замря в сянката на сребристия купол, от който стърчаха насочени към Слънцето телескопи, радари, пирометри и лазери. Над входа блестеше надпис:

— Верни на кого? — изсумтя генералът. — На мен, Ган? Вярвай в мен!

Бойси спокойно погледна към Уийлър, а след това и към Делта Четири. Момичето запази мълчание, очите й бяха скрити под черната качулка. Ган поклати глава, но нищо не каза. Само си помисли: „Откачил е, като Машината.“

От кулата на станцията към кораба бавно пълзеше гъвкава тръба, която изпълняваше ролята на въздушен шлюз. Стигна до люка и прилепна херметично за корпуса.

Вратата се отвори. Ган стана и се обърна към спътниците си:

— Нека отидем заедно. Не се знае какво ще намерим вътре.

Уийлър тръгна пръв. Ръцете и краката му гребяха из въздуха като лопатки на древен двигател. Делта Четири нерешително спря до люка, погледна към Ган и изпя няколко бързи фонеми.

— Аз… Не успях да схвана… Нали твърдеше, че съм обучен само наполовина. Каза нещо за роднини…

— Помолих ви да бъдете внимателен — каза Джули на английски. — Брат ми е вътре, а той е емоционално неуравновесен.

— Не разбирам.

Делта Четири не отговори. Кимна и влезе в предверието на станцията.

Ган побърза след нея и чу дрезгавия глас на генерала:

— Привет на всички! Има ли някой тук?

Уийлър се бе качил на метална маса и се оглеждаше на всички страни. Зад гърба му се виждаха подредени електронни прибори и апаратура, които мигаха и жужаха, без да му обръщат никакво внимание. В стаята нямаше хора.

— Нищо не разбирам — процеди Уийлър.

Слезе от масата, вдигна слушалката на телефона и натисна случаен бутон. Ослуша се и остави слушалката на мястото й.

— Няма никой — смръщи вежди той. По гласа му личеше, че е ядосан. — Това да не е някакъв майтап? Звездната Рожба се е осмелил да се шегува с мен?

— А другите стаи? — попита Ган. — И там ли няма никого?

— Претърсете ги! — заповяда генералът. — И вие, Сестра! Тук трябва да има някой! Портата към Рифовете… ключът към тайната на „Общност“… Няма да позволя да ми се изплъзнат!

Бойси многозначително погледна към момичето, но тя не отвърна на погледа му, а послушно се отправи към една от вратите. Ган вдигна рамене и си избра друга врата.

Чуваше сърдитите възгласи на генерала и тихия шум от приборите, които продължаваха да изследват предварително зададените области на слънчевия диск и да обработват информацията. Някъде отдолу се чуваше как помпите гонят въздуха из вентилационната инсталация. И край! Обсерваторията беше празна! Бойси мина през информационната зала, пълна със записани магнитни ленти, погледна в друга стая — по всичко личеше, че това е столовата — и се оказа отново в главното помещение на станцията.

Тишина. Спокойствие.

— Ей! Има ли някой?! — извика Бойси.

Никой не отговори.

Екипажът на подобна станция обикновено беше не повече от пет-шест човека. Трудно можеше да се предположи, че се е случило нещо, от което всички са загинали.

Но след като се обърна стана ясно, че наистина е имало авария.

Бяха трима. Три мъжки тела лежаха до затворената врата като сламени кукли. Бяха мъртви.

Най-отгоре лежеше сивокос мъж с униформа на капитан от Технокорпуса. Невиждащите жълти очи гледаха към тавана. За другите двама не можеше да се каже много — само отличителните им знаци се виждаха ясно. Единият беше млад лейтенант, а вторият — кадет, чието лице се стори познато на ган.

Той се наведе на труповете. Пулс липсваше, дишане — също, но телата бяха още топли.

„Сигурно си въобразявам — помисли си Бойси. — Или тук е твърде топло заради близостта на Слънцето, макар че хладилните инсталации работят…“