Фредерик Пол - Звездното дете

Внезапно вдигна глава и се ослуша. Беше чул слаб шум.

Звуците бяха два. Веднага разпозна единия — Делта Четири се настройваше по камертоните, докато се приближаваше към главното помещение.

Но вторият звук? Ган погледна към заключената врата, до която лежаха телата. Като че ли зад нея имаше склад, където съхраняваха лентите с данните. Вратата беше солидна и можеше да се отвори само със специален ключ. Вече беше сигурен, че там има някой.

В стаята влезе Делта Четири и като видя труповете, бързо се приближи и се наведе над тях.

Когато се изправи, погледът й беше все така безизразен.

— Вече не трябва да се страхувате от него, майор Ган — изчурулика тя.

— От кого? — не разбра Бойси.

— От брат ми. Мъртъв е. Вече не бива да се безпокоим от него и от антиплановите му идеи.

— Брат ти? Но…

Започна да разбира. Наведе се и обърна главата на мъртвия кадет. Да, наистина го беше виждал и преди.

— Твоят брат?

— Братът на Джули Мартинит — поправи го Делта Четири. — Братът на моето тяло, точно така. Както виждате, той е мъртъв.

В погледа й нямаше и следа от тъга — сякаш обсъждаше капризите на времето.

Иззад заключената врата продължаваше да се чува шум, но Бойси не му обръщаше внимание. Братът на Джули Мартинит! Сега забеляза приликата — очите, овала на лицето… Делта Четири имаше заоблена брадичка, у юношата беше почти квадратна, но все пак това беше лице на мечтател.

Но Ган забеляза и още нещо. Приближи се, защото отначало не повярва на очите си. Но нямаше съмнение — кожата на трупа имаше златист оттенък, почти светеше.

Той огледа и другите двама. Същото!

Също както и машинен полковник Зафар, и Хари Хиксън, и съществата от Рифовете, тримата мъртъвци излъчваха мека светлина, сякаш далечното Слънце се отразяваше в медния шлем.

Бойси побърза да изведе Делта Четири от стаята. намери генерала и набързо му разказа какво е открил.

— Същата златиста светлина, генерале. Това е смъртоносно. Или… — спомни си за Хиксън, който уж бил умрял от фузоритна инфекция, а после се оказа, че е жив.

— Смъртоносно е — повтори той. — Това е фузоритна инфекция. Под микроскоп се виждат светещите фузоритни петънца в кръвта. Според доктор Сноу става дума за особен вид симбиоза, която е смъртоносна за хората.

— Фузорити, а? — проскърца гласа на Уийлър. — Значи пак тия проклети Рифове! Разбираш ли какво означава това? Звездната Рожба — ето какво! Сведенията ми се оказаха верни — той е някъде тук!

— Не е възможно. Претърсихме цялата станция.

— Нищо не открихме, генерале — повтори Делта Четири като ехо. — Освен мъртвите тук няма никого!

— Няма значение, той е тук. Ще го намеря и ще го заставя да ме заведе на „Общност“.

Ган си спомни за шума, идващ иззад масивната, заключена врата.

— Намерих някаква врата… Може зад нея да има нещо. Там открих телата…

— Напред! — извика генералът и се понесе в съответствие със собствената си заповед като задействан механизъм.

Бойси и Делта Четири го намериха в склада, където се съхраняваха консерви и незаписани магнитни ленти. Уийлър ровеше в запасите и отвреме навреме си подвикваше одобрително.

Обратният път дори и в слабото гравитационно поле на Меркурий беше изморителен и момичето спря по средата. Ган застана до нея и известно време се гледаха мълчаливо. Изведнъж се чу шум от гъсеничното шаси, което движеше съединителния шлюзов тунел. Звукът се предаваше през скалата и фундамента на станцията.

Значи имаше още един кораб или… техният крайцер се готвеше да излети!

Ган извика на момичето да го следва и побягна с всички сили.

Масивната врата, пред която лежаха мъртвите тела беше наполовина отворена, а труповете бяха изчезнали.

Генералът и Бойси без излишни приказки се заеха да обискират помещението. Гледаха под масите, зад апаратите, навсякъде.

— Изчезнали са — обобщи Ган.

— Изчезнали са — повтори и Уийлър.

— И откраднаха крайцера ви — добави трети глас.

Двамата мъже рязко се обърнаха. Сестра Делта Четири не си беше губила времето да търси, а беше влязла в съседната стая, където се пазеха най-ценните записи. Сега вътре имаше и нещо друго — младо момиче, което посветената побутваше пред себе си.

— Откраднаха кораба ви — повтори момичето. — Бяха трима. Отвориха вратата и избягаха.

Бойси почти не чуваше думите й. Мислеше за съвсем други неща — медна коса, лек загар, яркосини очи… толкова познато лице…

Момичето, което намериха в станцията на Меркурий беше същото, с което той се запозна преди няколко седмици на няколко милиарда километра от мястото, където се намираха сега.