Фредерик Пол - Звездното дете

— Стига сантименталности! — грубо каза генералът. — Това същество може ли да ни заведе до „Общност“?

— Вече сме се отправили натам. Погледнете и сам ще се уверите — отговори Карла.

Наистина приближаваха към кораба. Гигантският му силует нарастваше пред очите им.

В действителност „Общност“ се оказа много по-величествен, отколкото си го представяха. Изглеждаше като уединена малка планета, увиснала в пустотата между златистия облак в центъра на Вихъра и крехките рифчета по периферията. След като го заобиколиха, видяха отвора на главния шлюз, разположен на кърмата между шест черни цилиндъра — нереактивните двигатели.

По всичко изглеждаше, че през изминалите години двигателите не са пускани в действие. Корабът изглеждаше запустял.

Пространственикът сам се насочи към шлюза, сякаш се подчиняваше на невидима, но непреодолима сила.

Вратите на шлюза не бяха по-ниски от триетажно здание. Когато пространственикът влезе, те се затвориха, а от черните стени бликна сивкава светлина.

Бяха затворени в пещера от стомана.

Навсякъде по стените се забелязваха вдлъбнатини и улеи, сякаш тук са се провеждали грандиозни сражения. Но Бойси знаеше, че такива не е имало. Тогава откъде са се взели тези следи? „Най-вероятно от метеорити — реши той. — Та нали люкът е бил отворен десетилетия наред!“

Генерал Уийлър забеляза озадачения поглед на Ган и сърдито процеди:

— Гадните пироподи са изгризали кораба ми! Кълна се в Плана — ще ги унищожа до един!

Генералът беше прав. Не само това — беше много ядосан. Това беше неговия кораб, неговата Планираща Машина. С тяхна помощ възнамеряваше да направи свои всички светове от Слънчевата система.

Бойси осъзнаваше, че на борда на „Общност“ има неща, по-опасни от пироподите. Внезапно чу шума на помпите, които пълнеха шлюза с въздух. Вече нямаха нужда от защитната капсула на пространственика. Животното разбра това преди хората.

— Бела! Дръж се прилично! — извика Карла.

Но златистото създание не се подчини, а започна да се мята из помещението като пиропод. Успя да намери цепнатина в стената, която допреди минута не съществуваше и изчезна от погледите им.

— А-ах! — изкрещя радостно генералът. — Най-после! Машината ме очаква!

Той изчезна в цепнатината също толкова стремително, колкото и Бела.

Останалите го последваха без да бързат. Псевдогравитационното поле създаваше притегляне, равно на една десета част от земното. Можеха да вървят спокойно и да спестят голяма част от усилията, които биха употребили, ако се изкачваха по шахтите на асансьорите, защото там притеглянето беше равно на земното. Въпреки това Бойси беше запъхтян от усилието да не изостава от Уийлър.

Тунелът, по който вървяха, отиваше право нагоре. След като минаха точката на смяна на поляризацията, пропаднаха в бездънна бездна. Накрая вестибуларните им апарати възприеха тунела като хоризонтален. В него духаше хладен ветрец, въздухът беше сух и миришеше на прах. От въздушния поток стените леко вибрираха.

Генералът беше изчезнал.

Ган забави ход и се опита да регулира дишането си. Въздухът беше разреден — по всяка вероятност старите цистерни бяха пред изчерпване. Огледа се и забеляза ситен надпис, който гласеше:

„Столова №3“

В тъмнината забеляза дълги маси. Тук би трябвало да се хранят членовете на екипажа.

Почака да дойдат момичета и им обясни положението:

— Генералът избяга. Страх ме е да си помисля какво ще се случи, ако се добере до пулта за управление на Машината.

Погледна към Карла. Личеше, че е разтревожена, но не за генерала, а за изчезналия пространственик. Очите на Делта Четири, прикрити от сянката на качулката, бяха все така безизразни.

— Ако тази Машина е поне наполовина толкова могъща, колкото земната — а аз съм чувал, че по нищо не й отстъпва, — Уийлър наистина би могъл да завоюва Слънчевата система.

— Какво трябва да направим? — попита Карла.

— Да се разделим и да открием генерала. Той разбира се е въоръжен, така че не се опитвайте да му пречите. Само извикайте по-силно и аз ще дойда.

— Вие също сте без оръжие, майор Ган — гласът на Делта Четири беше самото благоразумие. — Вие сте също толкова неспособен да се справите с него, колкото и ние.

— Това е моя грижа! Само го открийте… Какво има?

— Нищо, майор Ган — отвърна гласът изпод качулката.

— Не питам вас. Карла, какво става?

— Това не е опасно… Не се вълнувай, Бойси.

Ган изсумтя. Увереността на Карла го дразнеше.