Фредерик Пол - Звездното дете

— Не, Бойси, наистина. Не сме попаднали тук случайно. Изпратиха ме да ви доведа и… Щом Звездната Рожба ме е изпратил, той знае как да се справи с генерала.

— Нямам намерение да рискувам — мрачно заяви Бойси. — Карла, тръгваш по коридора. Джули, ти ще я следваш и ще проверяваш разклоненията. Аз ще огледам наоколо и ще ви настигна.

Беше пресякъл половината помещение, когато се сети.

„Тя не ме поправи, когато я нарекох по име. Интересно защо?“

Столова №1 и №2 бяха също толкова стерилно празни, както и №3. На това ниво нямаше нищо друго.

На горното ниво бяха разположени каютите на екипажа. Карла и Делта Четири сигурно са ги огледали. Бойси побърза нагоре, преодолявайки замайването от инверсията на псевдогравитационното поле. Далечният шум, който беше чул по-рано, стана по-силен, но така и не успяваше да определи източника му.

Разбра какво става чак когато стигна до врата с табела:

„Само за машинен персонал“

Зад металната врата жужеше и вибрираше загубеното копие на Планиращата Машина — тя продължаваше да работи! Или някой я беше включил отново? Дали генералът се е добрал дотук и я е задействал? И какво е намислил?

Бойси заудря с юмрук по вратата.

— Ей! — изкрещя той. — Отвори!

Отговори му равномерния, механичен шум.

— Отворете! Генерал Уийлър, зная, че сте вътре!

В ушите му прозвуча тих смях.

— Грешите, майор Ган!

Гласът на Планиращия… Откъде се взе?

Бойси рязко се обърна, но зад него нямаше никой.

— Продължавай, Ган — посъветва го гласът на М’Бана. — Напразно си губиш времето.

Коленете му омекнаха. Та М’Бана е мъртъв! И старият Планиращ също — нали Уийлър го е застрелял!

— Кой е тук? — истерично извика той. — Какви са тия фокуси?

Отговори викът на Карла Сноу.

— Бойси! Бойси! Къде си?

За разлика от призрачните гласове този се чуваше някъде отдалече.

Ган прекара длан по изпотеното си чело. Закачи пластината и си спомни за върховното удоволствие, което беше изпитал.

Макар и трудно успя да прогони спомена. Какво става с него? Да не би да полудява?

Гледаше тъпо към заключената врата. Толкова труд… и защо?

Спомни си думите на Карла, спомни си и брътвежа на полковник Зафар:

„Капан на съзнанието! Страхувайте се от тайните желания!“

На борда на „Общност“ се бе притаило Нещо, което умееше да прониква в човешкото съзнание и да го управлява със същата лекота, с която Карла се справяше с Бела.

Чу бързо приближаващи се крачки. Някой тичаше към него.

— Бойси! — беше Карла. — Добре, че те намерих! Генералът се опита да ме убие!

Ган я хвана за ръцете. Момичето трепереше.

— Според мен е полудял… Има пистолет… Едва не ме застреля!

— Мислех, че е тук, при Машината.

— Не, горе е, на следващото ниво. Укрепил се е в стаята за контрол на огъня. Там има само камери и бронирани врати. Никога няма да го намерим. — Тя дълбоко въздъхна и внимателно освободи ръцете си. — Трябва да тръгваме към каютата за управление.

— В каютата за управление?

Момичето кимна.

— Трябва да ви заведа там. Намира се четири нива над нас. Ще минем по коридора с надпис „Мостик“.

— Била ли си тук и преди?

— Не. Просто знам. Хайде, Бойси. Трябва да побързаме.

Той вдигна рамене, обърна се и… едва не падна. Успя да запази равновесие благодарение на слабата гравитация. Погледна в какво се беше спънал.

Пред вратата лежаха камертони — камертоните на Сестра Делта Четири.

Бойси разбра кой се крие зад бронираната врата с отчаяната надежда да се слее с Планиращата Машина.

Вратата с надпис „Мостик“ беше широко отворена. На пода падаше слаба жълтеникава светлина.

— Влизай, Бойси — подкани го Карла. — Не се страхувай. Той те очаква.

Ган прекрачи прага, стиснал ръката на момичето в своята. Беше готов на всичко.

Влязоха в обширно, кръгло помещение, разположено между шахтовите тунели. По пода се виждаха сиви шкафове, към които от тавана се спускаше плетеница от разноцветни кабели. Тук се намираха постовете за наблюдение и технически контрол, креслата на навигаторите и артилеристите. Всички бяха пусти от десетки години…

Освен едно.

В каютата имаше човек, от когото струеше златиста светлина.

— Хари! — възкликна Карла.

— Хари Хиксън — повтори Бойси. — Значи вие сте Звездната Рожба, който написа Искането за Освобождаване?

Човекът небрежно ги погледна и продължи да работи. Беше се настанил в креслото пред един от пултовете и се взираше в екрана. Здравите му пръсти ловко подскачаха по клавишите и бутоните. Тялото му излъчваше светлина, сякаш беше къс от Слънцето.