Уилям Полан: Но остават още много мили…

За Робърт Мердок пътешествието бе завършило, той бе извървял своите мили.

Когато в светлата юлска утрин ракетата кацна в Тейър, в щата Канзас, там вече се бяха събрали тълпи от хора, които ръкопляскаха и викаха името на Робърт Мердок. Бяха дошли всички големци на града, всеки със старателно подготвена реч; звуците на градския духов оркестър се извисяваха в синевата, дечурлигата размахваха знаменца. После тълпата се успокои, атомните мотори млъкнаха, отвори се люкът.

Появи се Робърт Мердок, снажен герой в космична униформа, отразяваща слънцето с хиляди святкащи зайчета. Той се усмихна и вдигна ръка за поздрав, а тълпата пак зашумя и заръкопляска.

А на края на пистата го очакваха двама: прегърбен старец, който се опираше с треперя ща ръка на бастун, и стара жена с влажни очи и лице, покрито с мрежа от бръчици.

Когато астронавтът най-сетне стигна до тях, провирайки се между напиращите редове на възторжените поклоници, той се намери в обятията им. Те го хванаха за ръце и го поведоха след себе си, а в очите им блестяха сълзи.

Робърт Мердок, любимият им син, се бе върнал у дома.

— И така — забеляза един от тълпата, който стоеше встрани, — най-сетне те се срещнаха.

Съседът му въздъхна и поклати глава.

— И все пак, струва ми се, не е същото. Някак си не е хубаво.

— Но нали те точно това искаха — каза първият. — Така бяха писали в завещанията си. И без това той ще отлети след месец. Пак за двадесет години, защо да се помрачава радостта му за толкова кратко време? — говорещият замълча и посочи отдалечаващите се фигури:

— Ама нали са като истински? Той никога няма да узнае!

— Може би сте прав — отвърна вторият. — Той никога не ще узнае.

Двамата гледаха подир старците и сина им, докато те се скриха от погледите им.

© Уилям Полан

© Цвета Пеева, превод от английски

Издание: сп. „Космос“, 1967 г., бр. 3 (превод: Цвета Христова)

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16209]

Последна редакция: 2010-05-23 18:00:00