Павел Вежинов - Следите остават

Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.

Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на голямата жълта жилищна кооперация. Тяхното любимо място беше купчината стари железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление — Момчетата седяха в живописни пози, върху неудобните тръби и тихо приказваха. Горе, над отвора на дълбокия кладенец на сградите, вече тъмнееше топлото юнско небе, наливаше между зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват широките прозорци, но светлината им все още изглеждаше бледа, по-бледа дори от небето, с неговите богати плътни тонове. Беше тихо и в тишината долитаха леки шумове — някъде подрънкваха приятно домашни съдове, тихо звучеше радио, върху белите пердета като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха от време на време човешки гласове. Всичко това заедно с приятното съблазнително ухание на кухните създаваше някакво особено вечерно очарование, което момчетата дълбоко чувствуваха, без ясно да го съзнават.

Те бяха приблизително на една възраст — дванадесет-тринадесетгодишни, но между тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и като че ли най-силен. Очите му бяха тъмни, почти горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавина. Изобщо той имаше спортен вид, без да се смятат дори кецовете, заради които всички момчета тайно му завиждаха.

— Да имаш да взимаш! — обади се той недоволно. — Ако искаш да знаеш, съветските МИГ са най-бързите на света!

— Че са бързи — бързи са! — съгласи се охотно Веселин. — Само че ми се иска да измисля и от тях по-бързи!

Момчетата се усмихнаха добродушно и с участие. Наистина Веселин беше известен изобретател, най-известният в училището. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни. Но да „изобрети“ такъв бърз самолет, по-бърз и от съветските МИГ-ове, това като че ли беше малко множко. Веселин провери с поглед ефекта от думите си и отново се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло добродушно лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.

— Представете си — започна той отново — такъв самолет — бърз като светлината! А, как ви се вижда?

Тоя път момчетата се засмяха. — Еее, много искаш — обади се малкият пълничък и къдрокос Бебо. — Къде ще му намериш на такъв самолет летище!

— Той ще излита право нагоре!

— Добре, а как ще каца?

— Ще каца право надолу! — изкиска се живият, пъргав Чарли. — Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!

Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси смутено късото си възчипо носле.

— Вие нищо не разбирате! — измърмори той недоволно. — Всичко е предвидено! Самолетът излита бавно, като обикновен самолет, после се засилва, засилва, засилва, а като трябва да кацне, отново почва да лети бавно!

— Виж, така може! — съгласи се Пешо. — Само че за мене сега е по-важно да се измисли някакво… някакво ей такова — най-опасно оръжие! Веселин го погледна учудено.

— Нали измислих за лъчите! — каза той бавно.

— Какви лъчи?

— Ами тия, дето свалят самолетите…

— Ах, да! — кимна Пешо. — Но още нещо трябваше да измислиш.

— Аз измислих и едни други лъчи — каза внимателно Веселин, като опипваше с поглед другарчетата си. — Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне даже един лъч, веднага пламваш като… като мишка!

Момчетата замълчаха, обмисляха новото изобретение. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.

— Как се казват тия лъчи? — попита недоволно Пешо.

— Косинус гама…

Момчетата го погледнаха с уважение. Тоя дявол умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко лошото чувство у тях продължаваше да ги човърка.

— Не ми харесва твоето изобретение — каза най-после с въздишка Бебо. — Как тъй ще горят като мишки? Никак не е приятно…

Веселин сам усещаше това.

— Не, аз тъй… на шега… Аз имам и други лъчи… Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, веднага заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!

Момчетата си отдъхнаха.