Павел Вежинов - Следите остават

— Как тъй толкова рано! — каза тя доволно, — А ключа загуби ли?

— Не съм — отвърна късо момчето. — Татко върна ли се?

— Откога още!…

Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го погледне, момчето разбра, че работата никак не е на ред.

Бащата на Пешо беше секретар в едно от министерствата. Момчето бе взело от него високия ръст и твърдия му характер. Беше около четиридесетгодишен, но вече посивял, лицето му изглеждаше винаги малко уморено. Пешо знаеше, че бе почнал да побелява в затвора, където бе прекарал четири години като политически затворник.

Най-после бащата вдигна поглед от вестника и измери сина си от главата до петите. Погледът му беше не на шега сърдит.

— Седни! — каза том твърдо.

Пешо седна. Умът му бързо работеше — какво лошо може да е направел? Доколкото си спомняше — нищо, ама съвсем нищо особено. Наистина вчера бе прекарал в плувния басейн на банята два часа вместо един час, но откъде баш а му може да знае това. Освен това какво? А, да! — беше си скъсал днес ризата на бодливия тел на футболното игрище. И това не може да бъде — баща му никога не обръщаше внимание на такива работи.

— Преди малко идва при мене бащата на Юлия! — заговори тон строго.

Пешо си отдъхна — такава значи била работата!

— Оплака ми се от тебе! Викал си на Юлия „буржоазка“? Вярно ли е това?

Вярно е — отвърна учуден Пешо. — Пък тя си е буржоазка…

В очите на баща му мина внезапно сянка от смях.

— Кой ти даде на тебе право да кръщаваш хората с имена? — попита той все пак доста понамръщен. — Отде накъде Юлия ще бъде буржоазна?

— Ами тъй… Как тъй?

— Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш и две думи — току заплаче. Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.

— Сещам се аз какви ще са тия думи…

— Ама нищо лошо не съм и казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…

— Какъв самолет?

— Кофата за боклук — отвърна с досада момчето. Качван се казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не нека! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.

Тоя път баща му наистина се засмя.

— Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! — каза той усмихнат. — Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе ся, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…

— Брей! — възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече — толкова тежка беше обидата.

— Тъй е, тъй е! — поклатя глава бащата. — Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си папа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не и постла палтото си, кавалер такъв!

— Аз не съм кавалер! — отвърна сопнато Пешо.

— Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!

Пешо зяпна в баща си — така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!

— Няма какво да се пулиш! — усмихна се баща му. — Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й—… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това, ще ти кажа браво — мъж си, а не хаплю!

— Не съм хаплю! — отвърна мрачно момчето.

— А може пък и да си хаплю! — отвърна сърди го — Баща му. — Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хаплю. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди…Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?