Уилям Полан: Но остават още много мили…

— Време ли е вече?

— Да — отвърна Робърт Мердок. — Време е.

Високият мъж стъпи леко на пода; лъч светлина разкри дълбоко хлътнали очи, почти скрити от надвиснали вежди. Лицето бе сурово и ъгловато.

— Виждаш ли — неочаквано се усмихна той, — аз наистина съм твое съвършено копие.

— Прав си — каза Мердок. Иначе, помисли си той, не бива и да бъде, нали целият смисъл е в съвършенството. Не трябва да има никаква разлика, дори и най-малката.

— Името ми е Робърт Мердок — каза високият мъж в новичка космична униформа. — На четиридесет и една година съм, напълно здрав и съвсем нормален. Прекарах в космоса двадесет години и сега се връщам у дома.

Слаба тържествуваща усмивка пробягна по умореното лице на Мердок.

— Колко има още да чакаме? — попита високият мъж.

— Десет минути, може би и няколко секунди още — бавно промълви Мердок. — Те казаха, че няма да почувствам болка.

— В такъв случай… — високият мъж млъкна и рязко въздъхна. — Мъчно ми е.

Мердок пак се усмихна. Машината, колкото и да е съвършена, не може да изпитва съжаление. И все пак му стана по-леко от тези думи.

Той отлично ще се справи, мислеше си Мердок. Ще заеме мястото ми и старците никога не ще подозрят, че не аз съм се върнал в къщи. След месец, както е уговорено, роботът ще се яви пред представител на дружеството на Земята. Да, той отлично ще се справи.

— Запомни — каза Мердок, — когато заминаваш, те трябва непременно да повярват, че се връщаш в космоса.

— Разбира се — отвърна роботът. И Мердок чу как собственият му глас започна да обяснява: — След като измине месец, който аз трябва да прекарам с тях, те ще ме изпратят до ракетата. Ще видят как тя стартира от Земята, отправяйки се към космоса, и ще знаят, че няма да се върна още две десетилетия. Те ще се примирят с това, че синът им е трябвало да се върне в космоса, защото здравият астронавт няма право да напуска службата си, докато не навърши шестдесет години. Уверявам те, ще бъде точно тъй, както си наредил.

Всичко ще мине благополучно, мислеше си Мердок, нали са предвидени всички подробности. Роботът има моята памет, моя глас и моите дребни навици. А когато напусне старците, връщайки се уж при звездите, от космоса ще им изпраща моите магнитни ленти както и преди. До самата им смърт. Те никога няма да узнаят, че не съм жив.

— Готов ли си? — тихо запита високият мъж.

— Да — кимна Мердок. — Готов съм.

Те бавно закрачиха по дългия коридор.

Мердок си спомни колко горди бяха старците, когато го приеха в Специалната служба. Той се оказа единственият щастливец в целия Тейър. Такъв чудесен ден беше! Свиреше градският оркестър и кметът на града — старият мистър Харкнес, с очила, окачени на върха на носа — произнесе реч. Той каза, че Тейър се гордее със своя син… И майка му плачеше от радост.

Все пак това, че се отправих в космоса, беше единствената правилна стъпка. На другите момчета не им провървя, те не можаха да видят осъществени мечтите си.

Още от оня ден, когато наблюдаваше връщането на лунната експедиция, той нито за минута не се съмняваше, че ще стане астронавт. Студен декемврийски ден, той, момче на дванадесет години, гледаше как ракетата се спуска, обвита в огнен стълб, стопявайки и изпепелявайки замръзналата почва. Дълбоко в душата си знаеше, че някога тя ще го отнесе към звездите и оттогава все мечтаеше как ще се издигне във висините и ще отлети далеч от Земята към безкрайните чужди хоризонти, към чудесните светове, които дори е невъзможно да си представиш.

Малцина можеха да се откажат от всичко заради космоса. Дори сега, след двадесет години, той все още чуваше гласа на Джули: „Вярвам ти, Боб, ти ме обичаш, но недостатъчно. Не така, че да се откажеш от мечтата си“. И тя го остави, защото бе разбрала, че за нея няма място в неговия живот. Там беше само космосът, бездънният космос и ракетите, и пламтящите звезди…

Припомни си последната нощ на Земята, когато усети внезапно мамещата безкрайност на вселената. Спомни си безсънните часове на разсъмване и чувството на напрегнато очакване, обхванало малката бяла къщичка, и самия себе си, лежащ в тишината на уютната стая. Спомни си дъждовните капки, които затропаха призори по покрива, и гърма, разцепил небето на Канзас. И гръмотевиците, слели се неусетно с атомния грохот на ракетата, която го отнасяше далеч от Земята, далеч, към блещукащите звезди… далеч…

Далеч.

Високият мъж в новичка униформа на астронавт затвори външния шлюз и погледна тялото, което бавно потъваше в мрака. Корабът и роботът представляваха едно цяло, съчетание на два сложни до съвършеност механизми, които изпълняваха точно задачата си.