Мери Портър - Научи ме да обичам

— Само с един — объркана отговори Дженифър.

— Един от многото, бих казала. Да не искаш Рекс да започне да те смята за леко момиче?

— Не това беше целта ми, просто се получи така — защитаваше се разпалено Дженифър. — Марио е мил младеж и не мога да прекарвам цялото си време с мисис Силверстон, даже и да ми е така симпатична.

— Най-после трябва да поемеш инициативата и да говориш откровено с Рекс.

— Как можеш да разговаряш с мъж, който смята, че не съществуваш?

— Измисли нещо, ти си толкова изобретателна.

— Страхувам се да не получа отказ от него — избърбори потисната Дженифър.

Лу изпъшка осъдително.

— Какви страхливки сме ние двете!

Понеже Лу свързваше големите си надежди с Мартиника, Дженифър реши солидарно също да започне „завоевателния си поход“ оттам. Няколкото дни пътуване бяха напълно достатъчни да придобие отново предишната си жизненост. Изнервяше я фактът, че Рекс спеше само през една стена. Вече настана времето, когато стената между тях трябваше да се събори.

В пристанището чакаше автобус, за да обходи острова нашир и надлъж с жадните за приключения туристи. Дженифър не изпитваше и най-малкото желание да се напъха в горещия автобус заедно с още тридесетина пътника. Доколкото беше опознала Рекс, надяваше се, че той също ще остане на борда.

Впрочем още от сутринта обещаваше да е горещо. Дженифър излезе на малката веранда към каютата си. На кораба владееше мъртва тишина. Видимо заинтересуван, Рекс държеше ежедневник пред лицето си, но прелистваше страниците по-бързо, отколкото можеше да чете.

Дженифър стоеше на верандата си, готова за излизане. Под дългата си до коленете ленена рокля с червени кончета беше облякла най-привлекателните си бикини, които бяха така вълнуващо секси, че само при съзирането им и най-заспалият мъж би се събудил.

— Изпуснах автобуса, какъв малшанс! — извика тя ядосана.

Рекс само шумолеше с вестника.

— С какво удоволствие бих разгледала острова. Сигурно е забележително красив — продължи тя монолога си.

— Защо не вземеш под наем някой джип? — обади се Рекс. — Твоят елегантен корабен офицер ще те придружи с удоволствие.

— Марио е на служба — Дженифър триумфираше в себе си. Рекс разговаряше с нея. — Сама не се решавам. Със сигурност бих се заблудила в джунглата.

— Което не би било голяма загуба — рече злобно Рекс.

— Защо не дойдеш с мен? — смело предложи Дженифър. — Вестника можеш да прочетеш и след това.

— Обещах на Кейт да отидем да поплуваме — отклони поканата той.

Кейт сигурно бе червенокосата, която като кърлеж не се пускаше от него.

— Тогава приятни часове — пожела му Дженифър с нотка на присмех. — Плажовете тук сигурно гъмжат от акули. Тогава ще тръгна сама. Извинявай, ако съм нарушила спокойствието ти.

— Щом наистина държиш на моето присъствие, трябва да се жертвам — Рекс стана и се протегна, прозявайки се. — Ще приготвя бързо нещата си.

Той беше готов удивително бързо. В пристанището намериха един стар джип, който до известна степен вдъхваше доверие. Дженифър предостави великодушно волана на Рекс и започна да разглежда картата. Като опитна навигаторка тя насочваше Рекс през близките плантации захарна тръстика, край развалините на бивши господарски къщи, които бяха истински паметници на отминало величие.

Внезапно помоли да спрат тук.

— За какво? — попита възмутен Рекс. — Да не би да искаш да снимаш жалките къщи?

— Как може да ги намираш за жалки. Навсякъде растат цветя. И пеперуди има, погледни де…

— Пеперудите видях, но чувам и писъка на комарите! — Ядосан, Рекс уби един комар, който беше кацнал на голата му ръка, за да се напие с кръв. — Нека да тръгваме, не ми се иска да бъда изяден жив.

Дженифър му хвърли, убийствен поглед.

— Ти нямаш никаква фантазия. Как бих желала да мога да живея тук, да водя скромен живот, заобиколена от животни.

— Предпочитам Лос Анжелис, понеже комарите там не са толкова големи като тези. Ох, отново ме ухапа някое от тези животни!

— Сигурно имаш сладка кръв — Дженифър се изсмя. — Впрочем, досега не съм забелязала.

Рекс въобще не реагира. Изглежда беше твърдо решил да не се влияе от хубавото й настроение. Той отново беше седнал в джипа и запали мотора. В тишината това прозвуча като гръмотевица.

— Сега къде отиваме? — запита той, щом тя се отпусна до него.

— Горещо ми е.

— Нищо чудно. Защо трябваме да търчиш между старите камъни в тази горещина. Къде е пътят към морето? Погледни картата.