Майкъл Конъли - Смъртта е моят занаят

Не произнесох нищо. Исках само да продължава да ми говори.

— Ще започнат с таткото — продължи тя. — Чух, че Брас днес заминава за Ню Йорк да се срещне с него. Това е посещение, което не бих приела да направя за нищо на света. Синът ти заема мястото ти в бюрото и се оказва, че е герой на най-зловещия ти кошмар. Какво беше казал Ницше по този повод? Всеки, който воюва с чудовища…

— … трябва да внимава в процеса на боя да не се превърне и той в чудовище.

— Да.

И двамата замълчахме замислени.

— Защо не си там, при другите? — проговорих накрая.

— Защото ми заповядаха да върша кабинетната работа, докато не проучат окончателно причините за стрелбата ми… и останалите ми действия.

— Не е ли това малко академично? Особено след като той дори не е мъртъв.

— Би трябвало, но има и други фактори.

— Ние двамата? Ние двамата един от тези фактори ли сме?

Тя кимна.

— Може да се каже, че професионалната ми преценка е поставена под въпрос. Емоционалната връзка със свидетел и журналист не спада към стандартните методики на ФБР. А тази сутрин пристигна и капакът на историята.

Тя дръпна един лист от бюрото си и ми го подаде. Беше изпратено по факса копие на едрозърнеста черно-бяла фотография. Снимка на двама ни: аз седнал на някаква маса и Рейчъл застанала между разтворените ми крака, целувайки ме. Няколко секунди се мъчех да го проумея и след това се сетих. Вяхме в залата за спешна медицинска помощ на болницата.

— Спомняш ли си онзи лекар, който надничаше през вратата? — запита Рейчъл. — Е, оказа се, че не е бил никакъв лекар. Било някакво лайно на свободна практика, което продало снимката на „Нашънъл Енкуайър“. Сигурно се е вмъкнал дегизиран. До вторник ще цъфнем по всички щандове за вестници в супермаркетите на цялата страна. И за да спазят каноните на лайняната си журналистическа етика, те ми го изпращат с молба за интервю или поне коментар. Какво мислиш, Джак? Какво ще кажеш за „що не се таковате“ като коментар? Как мислиш, дали ще го публикуват?

Оставих бланката върху бюрото и я погледнах.

— Съжалявам, Рейчъл.

— Знаеш ли, ти май нищо друго нямаш в главата си. „Съжалявам, Рейчъл. Съжалявам, Рейчъл.“ Не говори добре за тебе, Джак, ама никак не говори добре.

Малко остана да го повторя; вместо това само кимнах. Гледах и се зачудих за момент как съм могъл изобщо да направя такава грешка. И разбрах, че с това съм загубил и последния си шанс при нея. Изпълнен със съжаление към себе си, отново се върнах към всичко онова, съставлявало едно цяло и убедило ме в нещо, за което сърцето ми трябваше да ми подскаже, че е грешно. Търсех оправдания, съзнавайки едновременно с това, че такива нямаше.

— Спомняш ли си онзи ден, когато се запознахме и ти ме отведе в Куантико?

— Да, спомням си.

— Онзи офис, в който ме остави тогава, беше на Бакъс, нали? За да се обадя по телефона. Защо го направи? Тогава бях решил, че е твоят.

— Нямам офис. Имам бюро и работно пространство. Оставих те там, за да не се притесняваш излишно. Защо питаш?

— Нищо. Просто беше едно от онези неща, които ми изглеждаха… които ми се струваше, че си пасват толкова добре. Календарът на стената показваше, че той е бил в отпуск, когато Орсулак… Така че си помислих, че ме излъга, когато ми каза, че цяла вечност не си излизала в отпуск.

— Няма да говорим сега за тия неща.

— А кога? Не го ли направим сега, значи никога няма да разговаряме. Допуснах грешка, Рейчъл. Нямам никакво извинение за това. Но искам да знаеш само какво бях научил. Искам да разбереш, че аз…

— Пет пари не давам!

— А може би и никога не си давала.

— Не се опитвай да го стоварваш на гърба ми. Ти си този, който провали всичко. Не аз бях човекът…

— Какво направи тогава, онази, първата ни нощ, след като излезе от стаята ми? Позвъних ти, а теб те нямаше. Почуках на вратата ти, а теб те нямаше. Излязох в коридора и видях Торсън. Идваше от аптеката. Ти го изпрати там, нали?

Рейчъл дълго време остана с поглед забит в бюрото.

— Отговори ми поне на този въпрос.

— Аз също го видях в коридора — изрече меко тя. — Преди теб. След като излязох от стаята ти. Изпаднах в такъв бяс, когато го видях, от това, че Бакъс го беше повикал. Направо кипях. Исках да му причиня болка, да го унижа. Имах нужда да направя нещо, каквото и да е, само да не се пръсна…

И с обещанието, че ще го чака, тя го изпраща до аптеката за презервативи. Но когато той се връща, не я заварва.

— Бях си в стаята, когато си ми звънил и когато почука. Не ти отговорих, защото мислех, че е той. Той би постъпил също като теб. Два пъти чукаха на вратата ми. Два пъти ми звъняха. Но не се обадих.