Майкъл Конъли - Смъртта е моят занаят

— Тиленол с кодеин — изрече той със задоволство. — Ще подейства отлично. Вземи една, Джак. Не, по-добре вземи две.

Той ми подхвърли флакона и аз инстинктивно го улових.

— Не мога — казах. — Взел съм една само преди два часа. Не мога да пия други, докато не минат поне още два часа.

— Вземи две, Джак. Веднага.

Не бе повишил глас, но изражението на лицето му ме вледени. Помъчих се с капачката, но накрая успях да го отворя.

— Искам вода.

— Нямаш нужда за хапчетата от вода, Джак. Пъхнах две таблетки в устата и имитирах преглъщане, като ги преместих под езика си.

— Добре.

— Отвори си широко устата, Джак.

Послушах го и той се приведе напред, но не чак дотам, че да успея да посегна към револвера му.

— Да ти кажа ли какво си мисля? Мисля, че са подезика ти, Джак. Но това няма значение, защото те ще се разтворят. Само ще ни забави с няколко минути. Имам…

Внезапно проскърцване отвлече вниманието му и той се огледа, но бързо се обърна към мен.

— Имам време.

— Ти си написал онези файлове в РТЬ. Ти си Кумирът нощ.

— Да, аз съм Кумирът нощ, благодаря ти за признанието. А що се отнася до предишния ти въпрос, научих за централата на РТП от Белтран. Онази нощ, когато го посетих, той беше така любезен да седне пред компютъра и да влезе в мрежата. По този начин, образно казано, аз заех мястото му в мрежата. Използвах паролите му и по-късно накарах системния оператор да ги промени на Едгар и Пери. Страхувам се, че господин Гомбъл никога не ще научи, че е пуснал лисица в курника, да си послужа с твоя израз.

Хвърлих поглед към огледалото от дясната ми страна и в него видях отразени светлините на долината зад мен. Толкова много светлини, толкова много хора, а няма кой да ме види и да ми помогне. Усетих как ме прониза страхът, внезап-но уголемен от осъзнаването на пълното си безсилие и безнадеждност.

— Трябва да се отпуснеш, Джак — изрече все така монотонно Бакъс. — В това е разковничето. Чувстваш ли вече ефекта от кодеина?

Таблетките вече се бяха разтопили под езика ми, изпълвайки устата ми с противния си вкус.

— Какво ще правиш с мен?

— Ще направя с теб това, което направих с всички тях. Нали искаше да научиш за Поета? Ще научиш всичко, което има да се научава. Всичко. Сведения от първа ръка, Джак. Нали разбираш, ти беше поредният избор. Спомняш ли точно как гласеше факсът? Изборът е направен, той е пред очите ми. Това беше ти, Джак. През цялото време.

— Бакъс, ти си ненормален! Ти…

От внезапното ми избухване, без да искам, глътнах недоразтворените таблетки. Бакъс избухна в смях, очевидно наясно със ситуацията, но внезапно смехът му сек-на. Прониза ме със злобен поглед; немигащите му очи блестяха с мътен блясък. Внезапно проумях колко луд беше той; изведнъж ме осени, че тъй като Рейчъл не се бе оказала Поета, онова нещо, за което бях повярвал, че е било само отвличаща маневра от нейна страна, всъщност беше част от схемата на Поета, по която осъществяваше убийствата. Презервативите, сексуалните аспекти. Всичко това може би представляваше част от програмата му за убийства.

— Какво направи с брат ми?

— Това беше само между нас.

— Кажи ми.

Той въздъхна.

— Нищо, Джак. Нищо. Той беше единственият, който отказа да изпълни програмата ми. Единственият ми неуспех. Сега обаче съм много близо до втория си шанс.

Този път няма да пропусна.

Сведох поглед към пода. Вече усещах ефекта на обезболяващите. Стиснах здраво очи и свих юмруци, но беше безнадеждно късно. Лекарствата бяха проникнали в кръвта ми.

— Нищо не можеш да направиш, Джак, така че се отпусни. Нека се получи пълен ефект. Скоро всичко щеприключи.

— Няма да можеш да се измъкнеш. Няма начин Рейчъл да не надуши, че стоиш зад цялата работа.

— Знаеш ли, Джак, мисля, че си прав. Тя ще разбере. А може вече и да е разбрала. Точно поради тази причина след този случай аз си тръгвам. Ти си последният в списъка ми, Джак, и после излизам в безсрочен отпуск.

Не го разбрах.

— Отпуск?

— Сигурен съм, че Рейчъл вече подозира нещо. Затова и през цялото време се стараех да я държа настрана, като я пращах във Флорида. Но това е само временна мярка. Скоро тя ще разбере всичко. Точно поради това смъквам кожата си и бягам. Крайно време е да се върна към единствената си същност, Джак.

Лицето му просия при последните думи. Помислих дори, че всеки миг ще пропее, но не го направи.

— Е, как е сега, Джак? Малко си замаян, нали?

Не му отговорих, но той го знаеше. Усещах се така, сякаш се свличам в някаква тъмна бездна, лодка, над-висваща над водопада. През цялото време Бакъс не отделяше поглед от мен, говорейки ми все така монотонно, като често използваше името ми.