Майкъл Конъли - Смъртта е моят занаят

Известно време само я гледах мълчаливо. Вече беше закусила.

— Добро утро, Рейчъл — произнесох аз, — Защо не почнем още веднъж, а?

Това вече я вбеси.

— Виж, Джак, аз също нямам никакво намерение да се отнасям към теб като с примадона, Как би очаквал да реагирам сега?

— Не знам. През цялото време, докато бях горе с онези момчета и отговарях на въпросите им, мислех единствено само за теб. За нас двамата.

Огледах лицето й за някаква реакция. Тя гледаше в чинията си.

— Виж, бих могъл да се опитам да ти обясня всички причини, поради които си мислех, че ти се криеш зад цялата история, но това няма значение. Всичко се свежда до мен, Рейчъл. У мен просто липсва нещо и … Не можех да приема обясненията ти без подозрение… сигурно е било някаква форма на цинизъм от моя страна. Всичко започна от едно малко съмнение, докато накрая надхвърли всякаква мярка. Рейчъл, моля те да ми простиш и ти обещавам, че ако ми дадеш една последна възможност, бих направил всичко, за да го превъзмогна. И ти обещавам, че ще успея.

Тя дори не вдигна очи. Бях отхвърлен. Всичко беше свършено.

— Рейчъл, мога ли да те запитам нещо?

— За какво?

— За баща ти, И за теб… Той… нарани ли те?

— Искаш да кажеш дали ме е изнасилил?

Гледах я мълчаливо.

— Това е част от мен и от моя живот и не съм длъжна да го обсъждам с когото и да било.

Завъртях с пръст чашката си с кафе, втренчен в нея, сякаш беше най-интересният предмет, който досега ми се бе случвало да видя.

— Е, трябва да се връщам горе — заявих накрая. — Отпуснаха ми само четвърт час.

Надигнах се да ставам.

— Каза ли им за мен? — запита тя.

Спрях.

— За нас? Не, опитвах се да избягвам темата, доколко то ми беше възможно.

— Не крий нищо от тях, Джак. Те вече така и така го знаят.

— Ти ли им каза?

— Да. Нямаше смисъл да крия каквото и да било от тях.

Кимнах.

— А ако им разкажа и те ме питат дали още сме,… дали още имаме връзка?

— Кажи им, че съдът още не се е върнал в залата.

Кимнах повторно и се изправих. Думата, която бе използвала, ми напомни за мислите ми от предната нощ, когато мислено бях произнесъл присъдата си над нея. Разбирах, че имаше пълното право да използва това доказателство срещу мен.

— Само те моля да ме известиш, когато произнесеш присъдата.

На излизане хвърлих поничката в кошчето до вратата.

Най-после на обяд Кели и Купър се смилиха окончателно над мен. Едва след това научих подробности за Ба-къс. Крачейки из оперативната служба, с удивление забелязах колко обезлюдял беше отделът. Вратите на кабинетите бяха отворени и вътре се виждаха само празните бюра. Приличаше ми на детективско бюро по време на погребение на техен колега и в известен смисъл беше точно така. Малко остана да се върна в стаята за разпити при инквизиторите си да ги запитам какво става. Бях съвсем наясно, че не ме обичат и нямаше да ми кажат нищо, което не искаха или не бяха длъжни да ми казват.

Докато подминавах залата за връзки, дочух някакъв разговор по портативна радиостанция. Надзърнах и видях Рейчъл седнала в залата сама. На бюрото пред нея имаше стойка с микрофон. Прекрачих вътре.

— Здравей.

— Здравей.

— Свърших. Казаха ми, че вече съм свободен. Къде са всички? Какво става?

— Всички са излезли подир него.

— Търсят Бакъс?

Тя кимна.

— Мислех си… — Не довърших. Ставаше ясно, че не са го открили в подножието на склона. Не бях питал по-рано, защото бях убеден, че са намерили тялото му.

— Господи! Как е могъл…

— Да оцелее ли? Кой знае? Изчезнал е, преди да стигнат до мястото с прожекторите и кучетата си. Там има едно високо евкалиптово дърво. По горните клони са открили следи от кръв. Според хипотезата им е паднал върху дървото, чиито клони са смекчили удара. Кучетата загубиха следите му по склона на хълма. От хеликоптера нямаше абсолютно никаква полза, освен дето всички хора от околността не можеха да мигнат. Всички, с изключение на теб. Още са там. Изпратили сме всичките си хора по улиците и болниците. До този момент нищо.

— Господи!

Бакъс все още беше някъде там. Не можех да го повярвам.

— Аз не бих се тревожила — каза тя. — Вероятността да тръгне подир теб или мен, за да си отмъщава, е практически равна на нула. Целта му е да избяга. Завинаги.

— Не това имах предвид — казах аз, макар че може би тъкмо това беше. — Просто е страшно. Такъв като него на свобода… Откриха ли нещо защо той…

— Работят върху случая. Брас и Брад водят разследването. Той обаче ще е много труден случай, Джак. Просто няма абсолютно никаква следа. Стената между двата му живота е дебела като врата на банков трезор. През някои от тях изобщо не можем да минем. През необяснимите. Само знаем какво има там, вътре. Семето. И един ден то си пуска своите метастази… и той започва да прави това, което до този момент е осъществявал единствено само във фантазиите си.