Майкъл Конъли - Кръв

— Точно така. Спомням си.

— Сигурен ли сте, господин Толивър?

— Какво искате да кажете? Да, сигурен съм. Проверих, когато дойдоха онези две момчета. Записано е. Извадих картата с отметнатото присъствие.

— Искате да кажете, че твърдението ви се основава на онова, което сте видели в документите, или че онази вечер действително сте видели Болотов на работа?

— Беше тук. Спомням си го. Михаил никога не е отсъствал.

— И си спомняте, че е работил чак до десет?

— Картата му показваше…

— Не говоря за картата. Питам ви дали си спомняте, че е останал до десет.

Толивър не отговори. Маккейлъб погледна през прозореца към редиците работни маси.

— Имате много работници, господин Толивър. Колко души работят в смяната от два до десет?

— В момента осемдесет и осем.

— А тогава?

— Приблизително пак толкова. Защо питате?

— Питам, защото сте осигурили на този човек алиби, основаващо се само на картата му. Смятате ли, че е възможно Болотов да си е тръгнал по-рано, без да го забележат, и после някой приятел да му е продупчил картата?

Толивър отново не отговори.

— Да забравим за малко за Болотов. Имали ли сте някога такъв проблем? Нали разбирате, някой да продупчва картата на друг и по този начин да мами компанията?

— Фирмата ни съществува от шестнайсет години, естествено, че се е случвало.

— Добре — кимна Маккейлъб. — А сега, възможно ли е да се е случвало с Болотов? Или всяка вечер стоите до апарата и внимавате някой да не продупчи две карти?

— Всичко е възможно. Не стоим до апарата. Повечето нощи затваря синът ми. Той наглежда нещата.

Маккейлъб задържа дъх и усети, че вълнението му се усилва. В съда отговорът на Толивър щеше да е достатъчен, за да ликвидира алибито на Болотов.

— Ранди ли е синът ви?

— Да, Ранди.

— Мога ли да поговоря с него?

— Той е в Мексико. Имаме още една фабрика в Мексикали. Ще се върне следващата седмица.

— Дали не можем да се свържем с него?

— Мога да опитам, но навярно няма да е в офиса си. Тъкмо затова ходи там. Да държи конвейера в движение. Освен това, как ще си спомни една вечер отпреди три месеца? Ние тук правим часовници, детектив. Всяка вечер правим едни и същи часовници. И ги откарваме всеки ден. Всички вечери си приличат.

Маккейлъб се извърна от него и отново погледна през прозореца. Забеляза, че неколцина от работниците си тръгват и на тяхно място идват други. Проследи смяната, докато не откри човека, който според него беше Болотов. В докладите нямаше снимки, само оскъдно описание. Но мъжът, когото сега наблюдаваше, носеше черна тениска със стегнати ръкави върху мощните си, татуирани ръце. Всички татуировки бяха едноцветни — затворническо сини. Трябваше да е Болотов.

— Това е той, нали така?

Маккейлъб забеляза, че работата му е да затваря сглобените механизми в пластмасови кутии и после да ги подрежда върху количка.

— Кой?

Толивър застана до него пред прозореца.

— С татуировките.

— Да.

Маккейлъб кимна и за миг се замисли.

— Казахте ли на Ритенбаух и Агилар, че алибито, което осигурявате на този човек, се основава на данните от документацията за заплатите и картите, а не на онова, което вие или синът ви лично сте видели?

— Да, казах им го. Те не ме разпитваха повече. Тръгнаха си и това беше всичко. Сега идвате вие и ми задавате нови въпроси. Защо не си гледате работата както трябва? Момчето ми много по-лесно щеше да си спомни нещо, случило се преди две-три седмици, а не преди три месеца.

Маккейлъб не отговори и се замисли за Ритенбаух и Агилар. Навярно бяха получили списък с двайсет и пет имена, които да проверят за една седмица. Това бе досадна работа, но той разбираше какво би могло да се е случило.

— Вижте, трябва да ида на товарната площадка — каза Толивър. — Ще ме изчакате ли?

— Знаете ли какво, защо на излизане не ми пратите тук Болотов? Трябва да поговоря с него.

— Тук ли?

— Ако не възразявате, господин Толивър. Сигурен съм, че желаете да ни помогнете.

Маккейлъб го изгледа втренчено, за да сложи край на колебанията му.

— Както искате — отвърна Толивър, раздразнено вдигна ръце и се насочи към вратата. — Само не го задържайте много.

— А, господин Толивър?

Мъжът спря на прага и се обърна.

— Тук чух много руска реч. Откъде намирате тези руснаци?

— Добри работници са и не се оплакват. И нямат нищо против да получават нищожни заплати. Пускаме съобщенията си за набиране на работна ръка в местния руски вестник.