Майкъл Конъли - Кръв

— Защо ми е да чета измислени неща, когато съм виждал истинските?

Бъди се приготви за тръгване. Трябваше два пъти да завърти ключа преди да запали.

— Това е коренно различен свят. Всичко е подредено, доброто и злото са ясно определени, лошите винаги си получават заслуженото, героите блестят, няма неясни неща. Действа като противоотрова за действителния свят.

— Звучи отегчително.

— Не, успокоително. Сега накъде?

Обядваха в „Мъсоу и Франк“, заведение, което Маккейлъб обичаше, но не беше посещавал от две години. После се спуснаха от Холивуд в Долината и в два без петнайсет стигнаха до фабриката за часовници „Делтона клокс“. Сутринта Маккейлъб бе телефонирал там и беше научил, че Михаил Болотов продължава да работи от два до десет вечерта.

„Делтона клокс“ бе голяма сграда, разположена зад малка крайпътна изложбена зала с магазин. Когато Локридж паркира форда пред магазина, Маккейлъб бръкна в кожената си чанта и си взе пистолета. Вече го беше поставил в брезентов кобур, който закопча на колана си.

— Хей, какво очакваш да откриеш там? — попита Локридж.

— Нищо. Взимам го за самочувствие.

После Маккейлъб извади купчината папки с доклади от шерифското управление и провери дали разговорът с Болотов и неговия работодател, мъж на име Арнолд Толивър, е най-отгоре. Вече бе готов. Хвърли поглед към Локридж.

— Чакай ме тук.

Когато излезе от форда, Маккейлъб забеляза, че този път Бъди не му предлага да дойде с него. Реши, че трябва по-често да си носи пистолета.

В магазина нямаше клиенти. На витрините бяха изложени евтини часовници с всякакви размери. Повечето имаха дизайн, подходящ за някое учреждение. На стената зад щанда в дъното на помещението бяха изложени осем еднакви часовника, показващи времето в осем града по света. На сгъваем стол пред тях седеше млада жена. Маккейлъб си помисли колко бавно трябва да тече за нея времето, след като няма никакви купувачи.

— Как да открия господин Толивър?

— Арнолд или Ранди?

— Арнолд.

— Трябва да му позвъня. От коя фирма сте?

— Не съм тук, за да купувам часовници. Дошъл съм във връзка с проверката на шерифското управление от 3 февруари.

Той остави купчината доклади върху щанда, така че жената да види официалните формуляри. После застана с ръце на хълбоците и съзнателно остави спортното му сако да се разтвори, за да разкрие пистолета. Проследи погледа й. Жената набра три цифри.

— Арни, тук е Уенди. Дошъл е един човек от шерифското управление във връзка с някакво разследване.

Маккейлъб не я поправи. Не я беше излъгал и нямаше да го направи. Но нямаше намерение да коригира грешките й. След като послуша няколко секунди, Уенди вдигна поглед към Маккейлъб.

— Какво разследване?

Маккейлъб протегна ръка към телефона. Младата жена се поколеба, но после му подаде слушалката.

— Господин Толивър? — каза той. — Тери Маккейлъб. Преди два месеца сте разговаряли с детективи от шерифското управление на име Ритенбаух и Агилар за вашия служител Михаил Болотов. Спомняте ли си?

След кратко колебание Толивър отговори утвърдително.

— Сега аз разследвам този случай. Ритенбаух и Агилар се занимават с други неща. Трябва да ви задам няколко допълнителни въпроса. Мога ли да дойда при вас?

Отново колебание.

— Ами… ние тук сме ужасно заети. Аз…

— Няма да ви отнема много време, сър. Спомнете си, това е разследване на убийство и се надявам, че ще продължите да ни съдействате.

— Ами, предполагам…

— Какво предполагате?

— Хм, просто се качете. Момичето ще ви каже къде съм.

Три минути по-късно Маккейлъб бе минал през цялата сграда, покрай няколко реда монтажни и опаковъчни маси и стигна до офис в дъното до товарна площадка. Към него водеше късо стълбище. До вратата имаше прозорец, който позволяваше на Толивър да гледа към работните маси, както и към площадката. Докато вървеше към офиса, Маккейлъб се вслушваше в разговорите на работниците. На три пъти му се стори, че чува да се говори на руски.

Когато отвори вратата на офиса, Толивър остави телефонната слушалка и му махна да влезе. Беше слаб, около шейсетгодишен мъж. Кожата му бе кафява и сбръчкана. Бяла коса заобикаляше плешивото му теме. В джоба на ризата си носеше различни химикалки.

— Трябва да свършим бързо — каза той. — Налага се да проверя товара на заминаващ камион.

— Добре. — Маккейлъб погледна към най-годния доклад от купчината, която носеше. — Преди два месеца сте казали на детективите Ритенбаух и Агилар, че Михаил Болотов е бил на работа вечерта на 22 януари.