Майкъл Конъли - Кръв

Неинформираните — а сред тях бяха много ченгета и агенти, с които Маккейлъб беше работил през годините — често разглеждаха хипнозата като форма на полицейски вудуизъм, средство, към което прибягваха само, ако са изчерпали всички други. Маккейлъб твърдо вярваше, че не е така. Според него хипнозата бе достоверен метод за проникване в дълбините на човешкия мозък. Винаги, когато нещо се объркваше, вината се оказваше в хипнотизатора, а не в науката.

Маккейлъб се изненада, когато Уинстън му каза, че е съгласна с разпита на Ноаун под хипноза. Беше му споменала, че такава възможност е била предлагана на два пъти по време на седмичните заседания в детективското бюро, когато разследването на случая Кордел бе започнало да буксува. Но предложенията изобщо не се реализирали поради две причини. Първата беше по-важна. Хипнозата често се използваше от полицията до началото на 80-те години, когато Върховният съд на Калифорния бе постановил, че свидетели, чиято памет е освежена по този начин, не могат да свидетелстват пред съда. Това означаваше, че винаги, когато решават дали да подложат даден свидетел на хипноза, детективите трябва да преценяват дали вероятният резултат оправдава загубата на един свидетел. Хипнозата не бе приложена в случая Кордел, тъкмо защото Уинстън и нейният капитан не желаеха да загубят единствения си свидетел.

Втората причина беше, че след постановлението на Върховния съд шерифското управление бе престанало да обучава детективи да използват хипноза. В резултат, повече от петнайсет години по-късно детективите, които притежаваха това умение, вече се бяха пенсионирали. В управлението не беше останал нито един, който да е в състояние да хипнотизира Ноуан, и това означаваше, че ще трябва да използват външен хипнотерапевт. Така нещата още повече щяха да се усложнят, а бяха свързани и с разходи.

Когато Маккейлъб каза на Уинстън, че по време на работата си в бюрото повече от десет години е използвал хипнотерапевти и че би искал да подложат Ноуан на хипноза, тя посрещна предложението му с още по-голям ентусиазъм. Няколко часа по-късно вече беше получила разрешение и бе уредила сеанса.

Маккейлъб пристигна в детективското бюро половин час по-рано. Каза на Локридж, че може да се забави и го насърчи да иде да вечеря.

По време на следобедната дрямка треската му беше изчезнала. Чувстваше се отпочинал и готов. Вълнуваше го перспективата да изровят от ума на Ноаун солидна следа и да научат нещо, което да даде тласък на случая.

Джай Уинстън го посрещна на пропуска и го придружи до кабинета на капитана, като бързо разказваше:

— Обявих Болотов за издирване. Пратих кола до апартамента му, но вече го нямаше. Раздвоен е. Очевидно е изпуснал нервите си.

— Да, може би когато го нарекох убиец.

— Все още не съм убедена, че в момента постъпваме правилно. Естествено, Аранго не е доволен от онова, което си направил. Трябва да призная, че не сме разговаря ли предварително за това. Той смята, че се изхвърляш.

— Не се тревожи. Не ми пука какво смята Аранго.

— За Болотов ли се притесняваш? Каза, че ти взел адреса.

— Не. Това беше адресът на дока, не на яхтата. Пристанището е голямо.

Тя отвори вратата и пусна Маккейлъб пред себе си. В тесния кабинет ги очакваха трима мъже и една жена. Маккейлъб позна Аранго и Уолтърс от лосанджелиското полицейско управление. Уинстън го представи на капитан Ал Хичънс и на жената, художничка на име Дона Грос. Тя щеше да присъства в случай, че се наложеше да нарисува портрет на заподозрения, разбира се, ако Ноуан веднага не идентифицираше Болотов.

— Радвам се, че дойдохте по-рано — каза Хичънс. — Господин Ноуан вече е тук. Можем да започваме.

Маккейлъб кимна и погледна към другите. Аранго се подсмихваше с недоверчиво изражение. От стиснатите му устни стърчеше клечка за зъби.

— Прекалено много хора сме — каза Маккейлъб. — Това действа разсейващо. Човекът трябва да се отпусне. При такава публика това няма да стане.

— Няма да влизаме всички — отвърна Хичънс. — Бих искал вътре да сте двамата с Джай. Ако се наложи, ще повикате Дона. Ще запишем сеанса на видео. А тук имаме монитор. Оставалите ще гледаме от моя кабинет. Така става ли?

Той посочи към монитора, поставен в ъгъла върху масичка на колела. Маккейлъб погледна към екрана и видя мъж, седнал до маса със скръстени отпред ръце. Това беше Ноуан. Въпреки че носеше бейзболна шапка, Маккейлъб го позна от записа на банкомата.