Майкъл Конъли - Кръв

— Но?

— Но съм си записал няколко въпроса, ако можеш да ми отделиш малко време. Имам и някои предложения, ако искаш да ги чуеш. Една-две следи.

Уинстън добродушно се засмя.

— Вие федералните винаги имате въпроси, винаги имате нови следи.

— Е, аз вече не съм федерален.

— Е, тогава предполагам, че ви е в кръвта. Давай.

Маккейлъб погледна бележките си от предишния ден и започна направо с въпроса за Михаил Болотов.

— На първо място, Ритенбаух и Агилар — близка ли си с тях?

— Дори не ги познавам. Не са от отдел „Убийства“. Капитанът ги изтегли от „Грабежи“ и ми ги даде за една седмица. По времето, когато проверявахме имената от списъка с трите удара. Та какво за тях?

— Ами, мисля, че едно от имената, които са задраскали, се нуждае от нова проверка.

— Кое?

— Михаил Болотов.

Маккейлъб чу шумолене на хартия, докато Уинстън търсеше доклада на Ритенбаух и Агилар.

— Добре, намерих го. Какво странно виждаш? Струва ми се, че има солидно алиби.

— Чувала ли си някога за съпоставяне на географски местоположения?

— Какво?

Той й обясни идеята и съобщи какво е направил. После й каза, че Болотов е бил разпитван преди грабежа в „Шърман маркет“ и че следователно близостта на дома и работата му до местопрестъплението и до къщата, от която е бил откраднат „ХК П7“, не е била толкова очевидна. Когато свърши, Уинстън се съгласи, че руснакът отново трябва да бъде проверен, но тази перспектива не я изпълваше с толкова ентусиазъм, колкото Маккейлъб.

— Виж, както казах, не познавам онези момчета, затова не съм в състояние да гарантирам за тях, но трябва да приема, че не са новаци. Трябва да приема, че могат да провеждат такива разпити и да проверяват алибита.

Маккейлъб не отговори.

— Тази седмица трябва да давам показания в съда. Не мога пак да проверя онзи тип.

— Аз мога.

Сега бе неин ред да не отговори.

— Ще внимавам — продължи Маккейлъб. — Няма да се издъня.

— Не зная, Тери. Вече си обикновен гражданин. Струва ми се, че нещата стигнаха прекалено далеч.

— Е, помисли си. Трябва да поговорим и по друг въпрос.

— Добре. Казвай.

Маккейлъб знаеше, че ако не спомене отново за Болотов по време на разговора, Уинстън му дава неофициално разрешение да го провери. Тя просто не искаше да санкционира онова, което правеше той.

Маккейлъб отново погледна към записките си. Трябваше да внимава със следващия си въпрос. Искаше постепенно да стигне до същественото, да убеди Уинстън и да не й позволи да си помисли, че всичко се гради само на негови предчувствия.

— На първо място, в случая Кордел не видях нищо за банковата карта. Зная, че убиецът е взел парите. Взел ли е и картата?

— Не. Беше си там. Апаратът я е изкарал, но след като никой не я е взел, той автоматично отново я е глътнал. Това е мярка за сигурност, така че, ако хората не си приберат картите, да не им ги откраднат.

Маккейлъб кимна и си отбеляза новата информация.

— Добре. Следващият ми въпрос е за джипа. Защо не си споменала за него на пресата?

— Ами, споменахме го, но не веднага. Първия ден продължавахме да преценяваме нещата. Не бях сигурна дали трябва да информираме медиите, защото в такъв случай убиецът би могъл просто да се избави от автомобила. Няколко дни по-късно, след като не се случи нищо и попаднахме в задънена улица, дадох ново съобщение за пресата, този път с информацията за джипа. Проблемът е, че случаят Кордел вече не беше новина и никой не разпространи съобщението ми. Публикува го само един малък/седмичник в пустинята. Зная, това беше грешка. Предполагам, че трябваше да го спомена още в началото.

— Не е задължително — отвърна Маккейлъб.

Той прегледа бележките си.

— И в двата записа убиецът казва нещо — след изстрелите. Или говори на себе си, или на камерата. В докладите няма нищо по въпроса. Направено ли е…

— Тук в бюрото има един човек, чийто брат е глух. Той му занесе записите. Не бил съвсем сигурен, но в първия случай — записът от банкомата — според него в момента, в който взимал парите, мъжът казал „Не забравяй за каноли“. Другият запис бил по-неясен. Убиецът или казал същото, или нещо от рода на „Не се ебавай с…“. И в двата случая последната дума била най-неразбираема. Предполагам, че изобщо не съм написала информация за това. Не пропускаш нищо, нали?

— Никога — отвърна Маккейлъб. — Дали глухият е знаел руски, ако онзи тип е говорил на родния си език?

— Какво? А, искаш да кажеш, ако е бил Болотов. Не, съмнявам се, че брат му знае руски.