Майкъл Конъли - Кръв

— Да! — извика Реймънд.

— Ами — отвърна Грасиела, — хайде да видим как ще мине остатъкът от седмицата.

Маккейлъб кимна, разбрал грешката, която току-що беше допуснал. Грасиела отвори предната дясна врата на малкия си автомобил и момчето влезе вътре. Тя затвори вратата и се приближи до Маккейлъб.

— Извинявай — тихо каза той. — Май не трябваше да го предлагам пред него.

— Няма нищо — отвърна Грасиела. — Иска ми се да дойдем, но може да ми се наложи да свърша някои неща, затова хайде просто да почакаме. Освен ако не искаш незабавно да ти отговоря.

— Не. Само ми съобщи.

Тя пристъпи още по-близо до него и му протегна ръка.

— Много ти благодаря за тази вечер — каза Грасиела. — През повечето време Реймънд мълчи, но ми се струва, че му хареса, за мен да не говорим.

Маккейлъб стисна ръката й, но после тя се притисна към него и го целуна по бузата.

— Боде — усмихнато каза тя. — Брада ли си пускаш?

— Да.

Това кой знае защо я разсмя. Когато седна зад волана, тя вдигна поглед.

— Знаеш ли, би трябвало да вярваш в тях — рече Грасиела.

— Ангелите ли имаш предвид?

Тя кимна. Запали двигателя и потегли.

Маккейлъб се върна на яхтата и отиде в ъгъла на кърмата. Рибарският прът продължаваше да е закачен на парапета и кордата си стоеше както я беше оставил Реймънд. Но когато започна да навива макарата, Маккейлъб почти не усети съпротивление. Изтегли кукичките и тежестта над водата. Стръвта липсваше. Нещо там долу я бе отмъкнало.

В четвъртък сутринта Маккейлъб беше на крак още на разсъмване, без докерите да имат нещо общо с това. Кофеинът от предишния ден бе минал без остатък по вените му и не му позволи да заспи. В главата му блуждаеха обезпокоителни мисли за разследването, за разликите между ангели и ангели, за Грасиела и момчето. Накрая се отказа от опитите си да заспи и просто изчака с отворени очи първите слънчеви лъчи.

До шест часа вече беше взел душ, премери си температурата, кръвното налягане и пулса и погълна дозата си лекарства. Отнесе купчината с доклади обратно на масата в трапезарията, сложи нова кафеварка и изяде купичка овесени ядки. Постоянно гледаше часовника си. Чудеше се дали да не позвъни на Върнън Карътърс, преди да разговаря с Джай Уинстън.

Уинстън още нямаше да е на работа. Но поради тричасовата разлика приятелят на Маккейлъб Върнън Карътърс щеше да е на работното си място в криминологичната лаборатория в централата на ФБР във Вашингтон. Маккейлъб знаеше, че не би трябвало да разговаря с него, преди да получи разрешение от Уинстън. Случаят си бе неин. Но тричасовата разлика между Лос Анджелис и Вашингтон го правеше неспокоен. Маккейлъб беше по природа нетърпелив човек.

След като изплакна купичката, за пореден път погледна часовника и реши да не чака повече. Извади бележника си и набра директния номер на Карътърс. Той вдигна още при първото иззвъняване.

— Върнън, тук е Тери.

— Теръл Маккейлъб! Във Вашингтон ли си?

— Не, още съм в Лос Анджелис. Как си, човече?

— Ти как си? Искам да кажа, че отдавна не сме се чували.

— Зная, зная. Но съм добре. Благодаря за картичките, които ми прати в болницата. Предай на Мари, че благодаря и на нея. Те означаваха много за мен. Зная, че трябваше да ти се обадя или да ти пиша. Извинявай.

— Е, ние постоянно се опитвахме да се свържем с теб, но те няма в телефонния указател и очевидно никой в оперативното бюро няма новия ти номер. Разговарях с Кейт, но тя също не го знае. Някой спомена, че сега си живеел на яхта. Наистина си се откъснал от всички.

— Просто реших, че за известно време така ще е най-добре. Нали разбираш, докато спокойно мога да се движа и прочее. Но иначе съм наред. Ти как си?

— Не мога да се оплача. Ще идваш ли скоро насам? Знаеш, че стаята ти се пази. Още не сме я дали на никого от Куонтико. Не бихме посмели.

Маккейлъб се засмя и му отговори, че за съжаление няма намерение скоро да пътува на изток. Познаваше Карътърс почти от дванайсет години. Маккейлъб работеше в Куонтико, а Карътърс в секцията по огнестрелни оръжия и следи от инструменти в криминологичната лаборатория във Вашингтон, но като че ли двамата често се занимаваха с едни и същи случаи. Винаги, когато Карътърс идваше в Куонтико по работа, Маккейлъб и тогавашната му жена Кейт го настаняваха в спалнята си за гости. В замяна винаги, когато Маккейлъб пътуваше до Вашингтон, Карътърс и жена му Мари го настаняваха в стаята, принадлежала на сина им. Той бе починал на дванайсет годишна възраст от левкемия. Карътърс настояваше да нощува у тях, макар това да означаваше, че Маккейлъб трябва да се откаже от приличната стая в „Хилтън“, за която плащаше бюрото. Отначало се чувстваше като натрапник. Но Върнън и Мари бяха много гостоприемни. И „Хилтън“ не можеше да се сравнява с южняшката кухня и добрата компания.