Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб зареди във видеото касетата със записа от „Шърман маркет“ и отново го изгледа на бавни обороти. Седеше на стола си и стискаше ръбовете на масата. И едва когато пусна записа за трети път, откри нещо, което не беше забелязал през цялото време.

Часовникът на Кюнгуон Канг. Часовникът, който сега носеше жена му. Той се виждаше в момента, в който собственикът на магазина отчаяно се мъчеше да се задържи на щанда.

Маккейлъб си поигра с видеото няколко минути, докато накрая спря на кадъра, в който според него най-добре изпъкваше циферблатът на часовника. Но цифрите не можеха да се различат.

Маккейлъб гледаше към замръзналия кадър и се чудеше дали има смисъл да се занимава с това. Ако успееше да разбере колко показва часовникът, може би щеше да е в състояние да определи точно часа на убийството, като сравни данните на часовника на камерата и тези от телефонната централа. Така можеше да изчисти противоречието. Но дали имаше смисъл? Уолтърс бе прав в едно: Винаги имаше подробности, които не съответстваха. А Маккейлъб не беше сигурен дали си струва да губи време, за да изясни това.

Но вътрешният му спор бе прекъснат. Животът на яхтата го беше научил да различава поклащането на дома му: дали е предизвикано от друг кораб, или от тежестта на някой, който се качва на борда. Маккейлъб усети, че яхтата леко се навежда и незабавно погледна през рамо към отворената врата. На борда се бе качила Грасиела Ривърс и тъкмо помагаше на едно малко момче. Реймънд. Вечерята. Съвсем беше забравил.

Бързо изключи видеото и излезе да ги посрещне.

— Забравил си, нали?

На лицето й грееше спокойна усмивка.

— Не… искам да кажа, че нещо се поувлякох през последните пет часа. Залисах се, докато преглеждах всички материали. Имах намерение да ида до пазара и…

— Не се тревожи. Можем да го отложим за друг…

— Не, не, шегуваш ли се? Ще вечеряме. Това Реймънд ли е?

— Да, да…

Грасиела се обърна към момчето, което срамежливо стоеше на кърмата зад нея. Изглеждаше дребно за възрастта си, имаше тъмна коса и очи, и кафява кожа. Носеше шорти и раирана риза. В ръцете си държеше пуловер.

— Реймънд, това е господин Маккейлъб. Човекът, за когото ти разказвах. Това е яхтата му. Той живее тук.

Маккейлъб пристъпи напред и се наведе с протегната ръка. В дясната си длан момчето държеше полицейска кола и трябваше да я прехвърли в другата. После колебливо стисна ръката му. Докато се ръкуваха, Маккейлъб изпита необяснима тъга.

— Викай ми Тери — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, Реймънд. Слушал съм много за теб.

— Можеш ли да ходиш за риба с тази яхта?

— Естествено. Ако искаш, някой ден ще отидем заедно.

— Ще бъде чудесно.

Маккейлъб се изправи и се усмихна на Грасиела. Тя изглеждаше прекрасно. Носеше светла лятна рокля, подобна на онази, с която беше дошла за първи път на яхтата. Морският бриз леко я развяваше около тялото й. Грасиела също носеше пуловер. Маккейлъб бе по шорти, сандали и тениска с надпис „Док и рибарски магазин «Робишо»“. Чувстваше се малко неудобно.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ей там на горния етаж на онзи магазин има приятен ресторант. Готвят при лично и има страхотен изглед към залеза. Защо не идем да вечеряме?

— Звучи ми добре — отвърна Грасиела.

— Само трябва набързо да се преоблека. А, Реймънд, имам една идея. Защо не пуснем една въдица от кърмата и да видим дали ще успееш да хванеш нещо, докато аз покажа на Грасиела някои неща, върху които работех?

Лицето на момчето просветна.

— Става.

— Добре тогава, хайде да се приготвим.

Маккейлъб ги остави и влезе вътре. Взе от лавицата най-лекия си прът и макара, отиде при кутията с рибарски такъми под чертожната маса и извади стоманено чепаре с осем кукички и тежест. Завърза го за кордата на макарата и отиде при хладилника в камбуза, за да вземе малко замразена сепия. Отряза парче от нея и го закачи на кукичката.

Върна се на кърмата с пръта и го подаде на Реймънд. После приклекна зад него, и като го обгърна с ръце, му даде няколко кратки наставления как да хвърли примамката надълбоко. Предупреди го да си държи пръста на кордата, за да усети, когато рибата налапа кукичката.

— Така добре ли е? — попита той, когато свърши.

— А-ха. Има ли риба край яхтите?

— Естествено, виждал съм цели ята спарид да плуват точно там, където е кордата ти.

— Спарид ли?

— Това е риба на жълти ивици. Понякога можеш да ги видиш да плуват във водата. Само трябва да гледаш.