Майкъл Конъли - Ехо парк

— Не е далеч — небрежно подхвърли Уейтс, сякаш беше водач на туристическа група, поела към близкия водопад.

На места пътеката почти се губеше — навлизаха в район, който не беше особено привлекателен за туристите. Оливас вече вървеше зад убиеца и вместо за ръката го държеше за веригата отзад. По всичко личеше, че няма да го изпусне нито за миг — факт, който предизвиква задоволство у Бош. Единственото неудобство на индийската нишка беше липсата на позиция за стрелба у останалите детективи — разбира се, ако затворникът решеше да побегне.

Много бяха джунглите, в които беше влизал през живота си. И винаги държеше очите и ушите си отворени, внимаваше къде стъпва и беше готов за засада. Но сега вниманието му беше насочено единствено към двамата мъже пред него: Уейтс и Оливас.

Пътеката стана още по-тясна и значително по-влажна след нощния дъжд. Бош на няколко пъти се подхлъзна. Изведнъж се разнесе рязко пропукване на съчки, последвано от тупването на паднало тяло и ругатня. Оливас и помощник Дулън се обърнаха, но очите на Бош останаха приковани в Уейтс. Адвокат Суон ругаеше, някой му помогна да се изправи.

Продължиха надолу по стръмния склон и след пет минути спряха на ръба на почти отвесно дере. Вдлъбнатината пред тях беше запълнена с кална вода, която стигаше до оголените корени на вековен дъб. Оттатък корените зееше дупка, дълбока почти три метра.

— Това го нямаше тук — измърмори Уейтс.

— Оттук ли е пътят? — попита Оливас и махна с ръка към дупката.

— Да. Трябва да слезем долу.

— Добре, задръж така. — После се обърна и каза: — Бош, предлагам да слезеш пръв и да го поемеш.

Детективът кимна, плъзна се покрай тях и се хвана за един от ниските клони на дървото. Кракът му внимателно опипа влажната почва, подметката му се плъзна.

— Лоша работа — промърмори той. — Това си е истинска пързалка. Дори да успеем да слезем, как ще се качим?

— Мамка му! — изруга Оливас.

— На един от микробусите видях стълба — подхвърли Уейтс.

Детективите се спогледаха.

— Прав е — обади се Райдър. — Криминалистите наистина имат стълба на покрива на колата си. Ако я донесем, няма да е трудно да качим по нея.

— Напротив — изсумтя Суон. — Как виждате клиентът ми да се качва и слиза по стълба с оковани ръце и крака?

Очите на всички се насочиха към О’Шеа.

— Ще измислим нещо — промърмори той.

— Чакайте! — извика Оливас. — Не си въобразявайте, че…

— В такъв случай той няма да слезе — отсече Суон. — Точка по въпроса. Няма да ви позволя да го изложите на опасност. Той е мой клиент и аз нося отговорност за него не само в юридически смисъл, а и…

О’Шеа вдигна ръка.

— Сигурността на обвиняемия е част от нашата отговорност. Мори е прав. Ако господин Уейтс падне от стълбата, защото не може да използва ръцете си, отговорността ще е наша. Но тук има хора с достатъчно оръжие, които могат да го контролират в рамките на десетина секунди, които са му нужни да слезе по стълбата.

— Отивам да я взема — обади се лаборантката. — Някой ще подържи ли това?

Казваше се Каролайн Кафарели, но всички я наричаха Кал. Тя подаде на Бош газовия анализатор — жълта кутия с Т-образна форма, обърна се и тръгна по обратния път.

— Ще отида да й помогна — каза Райдър.

— Не — спря я Бош. — Всички, които носят оръжие, ще останат при Уейтс.

Партньорката му кимна.

— Ще се оправя и сама — подхвърли Кафарели. — Стълбата е лека, от алуминий е.

— Дано не се загуби — промърмори О’Шеа, след като лаборантката изчезна между дърветата.

Няколко минути всички мълчаха.

— Вълнувате ли се, детектив? — подхвърли Уейтс. — Вече сме толкова близо.

Бош не отговори. Нямаше никакво намерение да обсъжда душевното си състояние с тоя тип.

— Опитвам се да си представя всички случаи, по които сте работили — отново опита Уейтс. — Колко от тях приличат на този? Колко са били жените като Мари? Обзалагам се, че…

— Млъквай, Уейтс! — изръмжа Оливас.

— Рей, моля те — меко добави Суон.

— Просто се опитвам да завържа разговор с детектива.

— Говори си наум! — отсече Оливас.

Тишината продължи още няколко минути, после чуха стъпките на Кафарели, придружени от металическо потракване. Бош отиде да я посрещне, взе стълбата от ръцете й и внимателно я спусна в дупката. Когато се обърна, видя, че Оливас освобождава едната ръка на затворника — другата му остана прикована за веригата.

— И другата, детектив — обади се Суон.

— Една му стига.