Майкъл Конъли - Ехо парк

Винаги се беше смятал за истински детектив. За професионалист, който не пропуска нищо и държи на прецизността в работата. И не го криеше, дори го изтъкваше. Това го правеше добър, но и уязвим. Грешките винаги му се отразяваха зле. А тази беше убийствена.

Разклати леда в чашата и отпи още една глътка. После втора, трета, докато не видя дъното. Как бе възможно една ледена течност да прогаря вътрешностите му по пътя си надолу, към стомаха? Влезе в къщата и наля още водка върху кубчетата лед. Щеше да е по-добре, ако имаше лимон или някакъв сок, но нямаше. Отиде до телефона в кухнята и набра мобилния на Джери Едгар. Все още го помнеше наизуст. Телефонът на партньора е нещо, което не се забравя.

Джери вдигна веднага и в слушалката долетя приглушеният говор на включен телевизор. Беше си у дома.

— Джери, аз съм. Искам да те питам нещо.

— Хари? Къде си?

— У дома, човече. В момента разнищвам едно от старите ни дела.

— Ясно. Чакай да отворя списъка с маниите на Хари Бош… Да не би да е Фернандес?

— Не.

— Тогава онова момиче, Спайк еди-коя си?

— Не.

— Предавам се, човече. Няма начин да държа на отчет всичките призраци, които витаят в главата ти.

— Жесто.

— Мамка му! С нея трябваше да започна! Знам, че периодично работиш върху това дело, особено след като се върна на служба. Какъв е въпросът?

— Едно вписване в Петдесет и първи, с твоите инициали отдолу. Пишеш, че се е обадил човек на име Робърт Саксън, който я забелязал в „Мейфеър“.

— И какво?

— Помниш ли разговора с този човек?

— Стига, Хари! Аз не помня какво съм вписал преди месец, а ти ме питаш за преди сто години. Нали затова са проклетите „хронологии“? Кой е тоя Саксън?

Бош разклати леда в чашата и отпи яка глътка. Една бучка се чукна в зъбите му, водката се разля по бузата му. Той се избърса с ръкав и едва след това приближи слушалката до ухото си.

— Май е нашият човек…

— Открил си убиеца?

— Почти сигурно. Но можехме да го пипнем още тогава…

— Не помня да ми се е обаждал никакъв Саксън. Сигурно си е правил майтап. Хей, Хари, да не си пиян?

— Натам вървя.

— Добре де, какво ти става? Ако си го спипал тоя мръсник, значи си свършил добра работа. По-добре късно, отколкото никога. Трябва да си доволен, Хари. Обади ли се на родителите й?

Бош изведнъж изпита желание да седне. Но телефонът беше с кабел, което ограничаваше движенията му. Не можеше нито да отиде в хола, нито да се върне на верандата. Внимателно, за да не разлее водката, той бавно седна на пода и опря гръб в шкафчето.

— Не съм.

— Какво пропускам, Хари? Не си в настроение, а това означава, че нещо не е наред.

Бош въздъхна:

— Не е наред, разбира се. Мари Жесто не е нито първата, нито последната…

Едгар замълча, осъзнаваше чутото. Телевизорът млъкна. После Едгар проговори — гласът му прозвуча като на малко момче, което пита какво ще е наказанието му.

— Колко са след нея?

— Най-вероятно девет — тихо отвърна Бош. — Утре Може би ще знам със сигурност.

— Господи! — прошепна Едгар.

Бош кимна. Част от него се гневеше на партньора му. Адски й се искаше да хвърли цялата вина върху него. Но другата, разумната част, му прошепна, че те са партньори — както в доброто, така и в лошото. Отметките в работния журнал бяха и за двамата. Беше трябвало да ги прочетат внимателно и да реагират.

— Значи не си спомняш обаждането, така ли?

— Не, Хари. Много време изтече оттогава. Но след като не съм реагирал, значи не съм го възприел на сериозно, или вписването е било всичко, което съм успял да получа. Но ако наистина е бил убиецът, значи най-вероятно се е ебавал с нас.

— Да, ама не сме го пуснали за проверка. Ако го бяхме направили, щяхме да го открием във файла с псевдонимите. Може би точно това е искал.

Замълчаха и двамата, нагазили поотделно в тресавището на съдбоносните грешки.

Пръв се обади Едгар:

— Сам ли стигна до това, Хари? Кой още знае?

— Един колега от отдел „Убийства“ в Североизточния. У него е досието на Жесто. Знае и областният прокурор, който работи по заподозрения. Но това няма значение, Джери — ние с теб сме прецакали цялото следствие.

„В резултат на което са загинали хора“, добави на себе си.

— Кой е прокурорът? Може би ще потули работата?

Едгар вече търсеше начин да ограничи щетите и евентуалното им отражение върху кариерата си. Дали вече бе забравил за деветте жертви след Мари Жесто, или просто бе преместил чувството за вина в друга клетка на мозъка си? Но Едгар всъщност не беше истински детектив. За него това беше само работа, в която не влагаше сърце.