Майкъл Конъли - Ехо парк

— И какво? — попита Бош.

— В момента пред мен е последният пасаж на страница 14. Датата е 29 септември деветдесет и трета, шест и четиридесет следобед. Значи някъде към края на работния ден. Под вписването има инициали Дж. Е.

Бош усети как в гърлото му се надига гадна слюнка. Оливас очевидно изпитваше удоволствие от това, което предстоеше.

— Това са инициалите на Джери Едгар, партньора ми в разследването — каза той. — Какво е написал?

— Ще ти го прочета дословно… „Робърт Саксън, дата на раждане 3.11.71. Прочел новината в «Таймс». Бил в «Мейфеър» и видял МЖ, която била сама“. Следва телефонният номер на Саксън и нищо повече. Но това е достатъчно. Нали се сещаш какво означава?

Бош се сещаше, при това съвсем ясно. Току-що беше продиктувал същото име на Киз Райдър с молба да потърси личните му данни. Или беше псевдоним, или истинското име на човека, известен днес като Рейнард Уейтс. Но и в двата случая присъствието му във Формуляр 51 го свързваше пряко със случая Жесто. Това означаваше, че преди тринадесет години лицето Уейтс/Саксън беше попаднало в полезрението на Бош и Едгар, но по неизвестни причини те не му бяха обърнали внимание. Той не си спомняше конкретната отметка във формуляра, вероятно защото следствената хронология съдържаше десетки подобни бележки. Не беше в състояние да ги запомни всичките, въпреки че многократно беше изисквал делото от архива.

Трябваха му няколко дълги секунди, за да си въз-върне дар слово.

— Това ли е единствената отметка за него в работния журнал?

— Да — отвърна Оливас. — Изчетох документацията два пъти. Първия път го пропуснах, но втория спрях и си рекох: „Хей, това име ми е познато“. Уейтс го е използвал като псевдоним през деветдесетте, следователно би трябвало да го има и в твоето следствие.

— Наистина го има. Видях го със собствените си очи.

— Но това означава, че той лично се е обадил на твоите хора, Бош. Убиецът ви се обажда, но ти и партньорът ти не му обръщате внимание. Не си правите труда Нито да го проверите, нито да пуснете името му в компютъра. Разполагали сте с псевдонима и телефонния номер на убиеца, но не сте предприели нищо. Разбира се, тогава не сте знаели, че той е убиецът. Приели сте го за обикновен гражданин, който докладва какво е видял. По всяка вероятност обаче той е започвал някаква игра, опитвал се е да разбере докъде сте стигнали. Да, ама твоят Едгар не е пожелал да се включи в играта. Било е в края на работния ден, вероятно първото мартини вече се е мержелеело пред очите му.

Бош мълчеше. Оливас с наслада подхвърли:

— Лоша работа, отворко. По всяка вероятност сте пропуснали шанса да решите случая бързо, за броени дни. Утре май ще трябва да поискаме мнението на Уейтс по този въпрос…

Оливас и дребнавите му заяждания изчезнаха от съзнанието на Бош — просто не бяха в състояние да пробият плътния тъмен облак, който бързо го поглъщаше. Даваше си ясна сметка, че след като името на Робърт Саксън се е появило в разследването на случая Жесто, то задължително би трябвало да влезе в компютъра. Проверката щеше да разкрие, че става въпрос за псевдоним на Рейнард Уейтс — човек, който е бил арестуван за незаконно проникване в чужда собственост. И това автоматически щеше да го превърне в заподозрян, а не само свидетел с показания, които представляват интерес за полицията — като Антъни Гарланд. А разследването несъмнено щеше да поеме в друга посока.

— Оливас?

— Кажи, Бош.

— Утре донеси папката. Искам да видя това с очите си.

— Разбира се, че ще я взема. Ще ни трябва за разпита.

Бош прекъсна, без да каже нито дума повече. Задъха се, гърбът му залепна за облегалката. Свали страничното стъкло и се опита да се успокои.

Кошмарът за всеки детектив. Най-лошият възможен сценарий. Пренебрегната улика, в резултат на която се случват ужасни неща. Оставено на свобода, едно отвратително чудовище се придвижва в мрака и отнема живота на много хора. Всеки детектив допуска грешки, за които съжалява до края на живота си. Но Бош инстинктивно усети, че неговата е непоправима и ще расте в душата му като злокачествен тумор. Докато не затъмни всичко и не го превърне в последната жертва. В последния разбит живот.

Излезе на задната веранда и погледна потъмняващото небе. Живееше в най-горната част на Удроу Уилсън Драйв, в къща, вкопана в стръмния склон като някакъв анимационен герой, увиснал от висока скала. От време на време се чувстваше точно такъв герой. Тази вечер — също. Държеше водка с лед — първото твърдо питие след завръщането му в полицията преди година. Водката изгори гърлото му, сякаш бе глътнал запалена факла. Но се почувства добре, защото искаше да прогори нервните окончания в мозъка си и да прогони от главата си всички мисли.