Майкъл Конъли - Ехо парк

— Значи в личен план предпочете центъра на Ел Ей пред безкрайните простори на Южна Дакота, така ли?

— Това беше правилен ход от гледна точка на собствената ми кариера. Не съжалявам, че го направих. Но ми липсват някои неща, на които се радвах в Дакота. Както и да е… Остави ме да прегледам тези папки. Нали искаш да ти помогна?

— Да, извинявай.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Накрая Бош спря пред малко крайбрежно ресторантче, взе вестника от задната седалка и слезе от колата. Уолинг каза, че ще хапне това, което си поръча той, но промени решението си в момента, в който Бош поръча омлет, и разтвори менюто.

— Мислех, че ме каниш на обяд, а не на закуска.

— Между другото, днес пропуснах и закуската. Но омлетите тук са много добри.

Тя си поръча сандвич с пуйка и остави менюто на масата. Изчака сервитьорът да се отдалечи и каза:

— Мисля, че участието ми в твоето разследване ще е доста ограничено. Не разполагам с време за подробен психологически портрет, а това означава, че ще се докосна само до повърхността на нещата.

— Знам. — Бош кимна. — Ще съм ти благодарен и за тях.

Тя отново се задълбочи в папките. Бош разтвори вестника на спортните страници, но бързо се отегчи. Напоследък интересът му към бейзбола рязко бе намалял и проблемите на „Доджърс“ го вълнуваха все по-малко и по-малко. В момента използваше вестника по-скоро за прикритие, иззад което имаше възможност да наблюдава Рейчъл. С изключение на дългата коса, тя си беше съвсем същата от времето, през което бяха заедно. Все така жизнена и неудържимо привлекателна, излъчваща някаква опасна, дори изпепеляваща чувственост, която се криеше най-вече в очите й. Това не бяха хладните и пресметливи очи на професионален полицай, които той срещаше всеки ден — включително и своите, когато застанеше пред огледалото. Това бяха очи, които изразяваха вътрешна уязвимост. Очи на жертва, които го бяха привлекли толкова силно преди време…

— Какво ме зяпаш? — внезапно попита тя, без да вдига глава.

— Моля?

— Правиш го прекалено явно.

— Просто…

Спаси го келнерът — донесе поръчката. Уолинг отмести папките и по лицето й пробяга нещо като усмивка. Започнаха да ядат.

— Умирам от глад — подхвърли тя.

— Аз също.

— И тъй, какво гледаше?

— Кога?

— Докато се преструваше, че четеш вестника.

— Ами… Питах се дали ще проявиш интерес към това дело. Останах с впечатлението, че си доста заета, и… Може би няма да ти се иска да се връщаш към тези неща…

Сандвичът в ръката й спря на сантиметър от устата.

— Ще ти призная нещо, Хари. Аз мразя работата си. В смисъл, мразя това, с което се занимавам в момента. Но нещата ще се оправят. Година, най-много година и нещо, и всичко ще е наред.

— Добре, ясно — кимна той, поколеба се за миг и махна към папките. — А това? Наред ли е това?

— Да, но е прекалено много. Информацията е толкова голяма, че дори не знам откъде да започна, за да съм ти от полза…

— За съжаление разполагам само с днешния ден.

— Не можеш ли да отложиш разпита?

— Не. Следствието не е мое, освен това в него е замесена и политиката. Прокурорът по делото се кандидатира в предстоящите избори за главен прокурор. Трябват му резултати. Едва ли ще ме чака да набера скорост…

— Съвсем в стила на Рик О’Шеа — каза тя.

— Принуден съм да се включа на високи обороти, заради Жесто. Никой няма намерение да намали темпото, за да ми помогне.

Ръката й легна върху купчината, сякаш искаше да я претегли, преди да вземе решение.

— Предлагам да ми оставиш тези папки. Ще се заема с тях веднага след работа. Довечера, вероятно доста късно, ще ги донеса у вас и ще ти кажа какво съм открила.

Той я погледна втренчено, търсеше в думите й скрит смисъл.

— Колко късно?

— Не знам. Когато свърша. Към девет, предполагам. Утре трябва да ставам рано. Удобно ли е?

Той мълчаливо кимна. Не беше очаквал подобно развитие на нещата.

— Още ли живееш в онази къща на хълма? — попита тя.

— Да. На „Удроу Уилсън“.

— Ясно. Аз съм оттатък Бевърли, сравнително недалеч. Ще дойда.

Бош не каза нищо. Не беше сигурен какво точно е поканил в живота си.

— А дотогава мога да ти дам известна храна за размисъл — подхвърли тя. — И повод за евентуални проверки.

— Слушам.

— Името. Това ли е истинското му име?

Бош сбърчи вежди. Никога не си беше задавал този въпрос. Беше го приел за истинското, защото Уейтс бе арестуван, а това означаваше, че са проверили пръстовите му отпечатъци, за да установят самоличността му.