Майкъл Конъли - Ехо парк

— Пет пари не давам! — извика Бош, блъсна ръката му и влезе.

Прат и Антъни Гарланд лежаха на мръсния цимент. Прат беше улучен два пъти в лицето и два пъти в гърдите. Гарланд беше получил три куршума в гърдите. Пръстите на Прат докосваха сакото на Гарланд. Локвичките кръв се стичаха една към друга и скоро щяха да се слеят в една.

Застинал, Бош гледаше широко отворените очи на Гарланд. Яростта в тях беше изчезнала, заменена от бездънната празнота на смъртта.

Излезе и погледна към пейката. Ти Рекс Гарланд седеше със скрито в дланите лице. Бастунът с лъскавата драконова глава лежеше забравен в тревата.

Полицията затвори целия Ехо Парк. За трети път в рамките на една седмица Бош даваше показания относно стрелба, но този път го разпитваха агенти на ФБР. Самият той не беше стрелял и това му определи второстепенна роля в разследването. Веднага след като приключи, той тръгна към камионетката на ъгъла — един находчив търговец предлагаше стоката си на насъбралата се тълпа. Бош си поръча тако със скариди и сос „Доктор Пепър“, после тръгна към спрялата наблизо полицейска кола. Облегна се на нея и с наслада отхапа от сандвича. В следващия момент пред него цъфна Рейчъл Уолинг.

— Оказа се, че Антъни Гарланд е имал разрешение за носене на оръжие — каза тя и наглед небрежно се облегна на колата до него. — Работата му го изисквала…

— Да, трябваше да проверим. — Бош дояде сандвича и пъхна използваната салфетка в станиола.

— Онази история, която ми разказа… — почна тя.

— Коя история?

— За хлапетата, които измъчвал на сондажната площадка.

— И какво?

— Ти спомена, че това му било доставяло удоволствие.

— Така си беше.

Тя замълча и се извърна към езерото. Бош поклати глава, не беше сигурен какво става. Накрая Рейчъл проговори.

— Ти си знаел за разрешителното и си очаквал, че Антъни ще е въоръжен, нали?

Въпросът прозвуча по-скоро като установен факт.

— Какви ги говориш, Рейчъл? — Той я погледна учудено.

— Знаел си. Още преди години си бил наясно, че Антъни носи оръжие. И прекрасно си знаел какво може да се случи днес.

Бош безпомощно разпери ръце.

— Виж, тази история с момчетата се случи преди дванадесет години. Как мога да знам, че и днес ще носи оръжие?

Тя отлепи гръб от колата и се обърна да го погледне.

— Колко пъти си разговарял с Антъни през всичките тези години? Колко пъти се опита да го извадиш от релси?

Бош несъзнателно стисна алуминиевото фолио в ръката си.

— Виж какво, аз никога…

— Да не искаш да кажеш, че през цялото това време не ти е хрумвало, че може да носи оръжие? Че не си проверил разрешителните и не си допуснал, че е твърде вероятно този човек да е въоръжен? Особено на подобна среща? Ако знаехме, че има пистолет, никога нямаше да организираме операцията по този начин!

Бош се усмихна криво и поклати глава.

— Помниш ли какво каза преди време за фалшивите конспирации? Че Мерилин не умряла от свръхдоза, а била ликвидирана от клана Кенеди? А сега Бош бил знаел, че Антъни ще дойде с пистолет и ще започне да стреля… Не знам какво да ти кажа, Рейчъл…

— Кажи ми какво означава да си истински детектив, както го каза вчера! — хладно отвърна тя.

— Виж какво, такива неща няма как да се предвидят. Никой не може да…

— Да се предвидят, да се задействат случайно — каква е разликата? Помниш ли какво каза снощи на Прат там, до басейна?

— Много неща му казах.

— Каза му за избора, пред който се изправяме всички. — Тя въздъхна тъжно, после махна с ръка към дървената постройка. — Предполагам, че това е кучето, което си избрал да храниш, Хари. Дано да си доволен. Сигурно съвпада напълно с представата ти за истинския детектив.

После се обърна и тръгна към служебните лица, които се тълпяха пред дървената къщичка.

Бош не я спря. Стоя неподвижен дълго, сякаш сразен от думите й. Те отекваха в съзнанието му като грохота на някакво странно влакче на ужасите: с пронизителен вой, който се сменяше от тежък тътен. Опипа алуминиевото топче между пръстите си, после рязко замахна и го запрати към кошчето за боклук до количката за сандвичи.

Не го улучи с почти цял километър.

Двойната врата се отвори и сестрата избута в коридора инвалидната количка на Киз Райдър. Бош я чакаше с букет — беше го купил на излизане от метрото. Тя погледна сестрата, след което стана от количката и го прегърна.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — прошепна в ухото му.