Майкъл Конъли - Ехо парк

— Браво на тебе.

— Дъщеря ми много се учуди, че я нося. Казах й, че ми е подарък от зъболекаря.

Порталът към алеята за коли беше отворен. Върху пощенската кутия от ковано желязо нямаше табелка с име. Бош дръпна вратичката и със задоволство установи, че вътре има поща: пачка писма, пристегнати с ластик. Извади я и я наклони към близката улична лампа.

— Морис… Охо, това е домът на Мори Суон!

— Прекрасна къща — въздъхна Рейчъл. — Май съм си сбъркала професията. Трябваше да стана адвокат.

— Сигурно. — Бош сви рамене. — Май те бива да работиш с престъпници.

— О, я стига!

Закачката бе прекратена от висок глас, долетял отвъд живия плет, който ограждаше алеята за коли.

— Казах да влизаш!

Заповедта беше придружена от силен плясък.

Двамата бързо тръгнаха натам.

Бош огледа живия плет с надеждата, че ще открие някаква пролука, и махна на Рейчъл да тръгне надясно. Тя кимна и извади оръжието си.

Плетът беше висок над три метра и толкова плътен, че през него не проникваше никаква светлина. До слуха му отново достигна плясък, последван от гласове, съвсем наблизо. Единият бе на Ейбъл Прат. Другият задавено извика:

— Моля те! Не мога да плувам, а тук е дълбоко!

— За какво ти е тогава този басейн? Хайде, продължавай да пляскаш!

— Моля те! Нямам намерение да споделям нищо с никого!…

— Ти си адвокат, а адвокатите обичат игричките.

— Моля те!

— Предупреждавам те, че ако надуша някаква игра, следващия път няма да се окажеш в басейна, а в шибания океан! Ясно ли ти е?

Бош стигна до малък бетонирай правоъгълник, върху който бяха монтирани филтърът и отоплението на басейна. Тук в живия плет имаше малък процеп, вероятно за удобство на хората от поддръжката. Той се промуши през него и стъпи на плочките, покриващи пространството около овалния басейн. Оказа се на седем-осем метра зад гърба на Прат, който се беше изправил на бетонния ръб и гледаше мъжа във водата. Държеше дълъг прът с кука, но така, че плувецът да не може да я докопа въпреки отчаяните си опити.

Не можеше да каже, че този във водата е Мори Суон, защото осветлението не беше достатъчно. Очилата му ги нямаше, а мократа му коса сякаш се беше оттеглила назад към темето. Върху голото му чело белееше лепенка, с която явно придържаше частична перука.

Тихото бръмчене на филтъра предлагаше достатъчно добра защита и Бош незабелязано се изправи на два метра от Прат.

— Какво става, шефе?

Прат бързо наведе пръта и Суон го сграбчи.

— Дръж се, Мори! — изкрещя Прат и започна да го тегли. — Ей сега ще те измъкна! Дръж се, приятелю!

— Излишно е да играеш ролята на спасител, чух всичко — подхвърли Бош.

Прат прекрати усилията си и погледна към Суон, който продължаваше да стиска куката на пръта на около метър от спасителния ръб на басейна.

— В такъв случай… — Прат пусна пръта, а дясната му ръка посегна към колана.

— Не мърдай!

Викът дойде откъм Уолинг, която също беше намерила път през живия плет. Стоеше оттатък басейна, насочила оръжие в гърдите на Прат.

Той видимо се поколеба, а Бош светкавично се плъзна зад него и измъкна пистолета от колана му.

— Държа го на мушка, Хари! — извика Рейчъл. — Помогни на адвоката!

Суон се давеше, повлякъл и пръта със себе си. Бош се наведе и успя да хване другия му край. Главата на адвоката изскочи на повърхността и той почна да плюе вода. Бош предпазливо го издърпа към плитката част на басейна. Рейчъл се изправи зад Прат и му заповяда да сложи ръце на тила си.

Мори Суон беше гол. Докато се качваше по стъпалата, прикриваше гениталиите си с една ръка, а с другата се опитваше да си нагласи перуката. В един момент се отказа, отлепи я от черепа си и я хвърли на плочките. После се втурна към дрехите, струпани на една от пейките, и започна да ги навлича направо върху мокрото си тяло.

— Какво става тук, Мори? — попита Бош.

— Изобщо не ти влиза в работата.

— Разбирам. — Детективът бавно кимна. — Един човек ти идва на гости, вкарва те в басейна и гледа как се давиш, след което ще аранжира нещата като нещастен случай или самоубийство. Но ти въпреки това не искаш да има свидетели.

— Малък спор, нищо повече. Той се опитваше да ме уплаши, а не да ме удави.

— Това означава ли, че преди да възникнат различията, между вас е имало съгласие?

— Не отговарям на подобни въпроси!

— Защо се опитваше да те сплаши?

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— В такъв случай ние май трябва да се оттеглим и да ви оставим да преодолеете различията си. Така ще е най-добре.