Майкъл Конъли: Ехо парк

— Малко преди да се обадиш по мобилния.

— Сигурно е бил той. Нещо става.

Изскочиха иззад последния завой и се понесоха към кръстовището на Мълхоланд. Стоповете на голям автомобил бързо изчезнаха вдясно, следвани от друга кола — вероятно онази, която беше подплашила Прат.

Тя обаче спря за миг, после прекоси кръстовището и продължи направо.

— Прат е първият. Онзи Който зави надясно.

Секунда по-късно стигнаха кръстовището и Бош също зави надясно. Мълхоланд приличаше на змия, виеща се по билото на планината, която пресичаше града. Но тук платното беше по-широко, а завоите по-плавни от тези по алеята Удроу Уилсън. А оживеното движение позволяваше по-незабелязано преследване.

Бързо стопиха разстоянието до големия автомобил и с облекчение установиха, че наистина е джипът на Прат. Бош намали скоростта и започна да го следва на безопасно разстояние. Далеч долу блестяха светлините на Долината. Ясната нощ позволяваше отлична гледка към тъмната грамада на планините далеч на север. Прекосиха булевард „Лоръл Кениън“ и продължиха по Мълхоланд.

— Чаках те, защото исках да се сбогуваме — внезапно каза тя.

Бош помълча известно време, после кимна.

— Да. Разбирам те.

— Едва ли.

— Не одобряваш днешното ми поведение, особено начина, по който стигнах до Уейтс. Не съм човекът, за когото си ме мислила. Вече съм чувал подобни приказки, Рейчъл.

— Не е това, Хари. Никой не може да е такъв, какъвто го виждат другите. Лично аз мога да го разбера и да го приема. Но жената търси у мъжа сигурност. Включително и тогава, когато двамата не са заедно. Но как да съм сигурна с теб, след като те виждам как работиш? Няма значение дали това е моят начин на работа. Не става въпрос за отношения между ченгета. Това, което искам да ти кажа, е, че с теб не мога да се почувствам спокойна и сигурна. Всяка вечер ще се питам дали ще се прибереш жив и здрав. Не съм готова за това, не го искам.

Бош осъзна, че кара прекалено бързо. Думите й го караха несъзнателно да натиска педала и да скъсява разстоянието до Прат. Намали и плавно увеличи разстоянието между себе си и джипа на стотина метра.

— Професията ни е опасна — промърмори той. — Бях сигурен, че го знаеш не по-зле от мен.

— Знам го, разбира се. Но това, на което станах свидетел днес, се нарича безразсъдност. Не искам да се тревожа за един безразсъден човек, имам си предостатъчно други причини за безпокойство.

Бош изсумтя и посочи с брадичка стоповете пред тях.

— Окей. Предлагам да отложим този разговор за по-късно, а сега да се съсредоточим върху онзи тип.

Сякаш чул предложението му, Прат направи остър ляв завой и пое по алеята Колдуотър Кениън, която стръмно се спускаше към Бевърли Хилс. Бош изчака максимално дълго, след което направи същото. После измърмори:

— Въпреки всичко се радвам, че си до мен.

— Защо?

— Защото ако целта на пътуването му е Бевърли Хилс, няма да търся помощта на местните. Все пак съм в компанията на федерален агент, нали?

— Е, радвам се.

— Носиш ли си пистолета?

— Както винаги. Защо, ти да не би да си без оръжие?

— Остана на местопрестъплението. Изобщо не знам кога ще си го получа. Това е вторият пистолет, който ми отнемат в рамките на една седмица. Сигурно е рекорд по небрежно боравене с оръжието.

Погледна я за реакция, но Рейчъл запази мълчание.

— Завива — предупреди го миг по-късно.

Бош насочи вниманието си към джипа, който беше дал ляв мигач. Рейчъл се приведе напред, за да прочете указателната табела.

— Глоуминг Драйв — промърмори тя. — Още ли сме в чертите на града?

— Аха. Глоуминг стига чак до края, друг път няма.

Следващата пресечка беше Стюарт Лейн. Бош я използва, за да направи обратен завой и да се насочи към Глоуминг.

— Имаш ли представа накъде е тръгнал? — попита Рейчъл.

— Не. Може би при поредната си приятелка.

Глоуминг беше поредният планински път, изпълнен с остри завои. Но това беше единствената му прилика с Удроу Уилсън. Къщите от двете му страни имаха седемцифрени цени, всичките бяха с безупречно поддържани тревни площи и градини без нито едно паднало листо. Бош караше бавно, очакваше всеки миг да засече сребристия „Командер“.

— Ето го! — обади се след секунда Рейчъл и посочи една голяма къща във френски колониален стил. Бош я подмина и спря малко по-нагоре по пътя.

— „Уест Коуст Чопърс“? — изсумтя Рейчъл; гледаше надписа на фланелката му.

— Веднъж ми помогна да се слея с обстановката — отвърна той.