Майкъл Конъли - Ехо парк

Бош го последва от разстояние — знаеше, че пресечката на Каталина е най-опасното място да бъде засечен. Реши да рискува и пое на север, към Кларк Авеню. Там зави наляво и натисна докрай педала на слабия мотор. Измина пет пресечки по Калифорния и зави наляво. Малката пряка щеше да го изведе на Върдюго. Това беше рискован ход, защото Прат лесно би могъл да изчезне във всяка посока. Но Бош имаше предчувствие и реши да му се довери. Служебната кола беше подплашила шефа му и той положително щеше да вземе всички предпазни мерки.

Предчувствието му излезе вярно. Малко преди да спре на стопа, пред очите му величествено се плъзна сребристият „Командер“. Прат явно се беше забавил в началото на булеварда, за да провери дали няма опашка. Бош му даде малко аванс, зави надясно и го последва.

Очевидно Прат беше решил, че проверката за опашка е достатъчна, защото прекрати всякакви опити за изплъзване. Големият автомобил спокойно прекоси Северен Холивуд и зави на юг по Кауенга. Светофарът се смени, но Бош мина на червено, за да не изпусне Прат. Вече беше ясно, че шефът му не се прибира у дома, тъй като живееше в обратната посока. Движеше се към Холивуд, може би с намерението да отскочи до „Нейтс“. Но малко след като навлезе в Кауенга Пас, той зави надясно по алеята Удроу Уилсън и пулсът на Бош моментално се ускори. Шефът отиваше към собствения му дом!

Удроу Уилсън беше тясна, изпълнена със завои алея, която се виеше високо нагоре по склона на планината Санта Моника. Движение по нея почти нямаше и единственият начин за проследяване беше да се кара с изключени светлини, на един завой дистанция от стоповете на следената кола.

Бош познаваше завоите наизуст, защото живееше тук вече петнадесет години и можеше да ги взима полузаспал — и наистина го беше правил. Но следенето на полицай, който внимава за опашка, беше съвсем друга работа. Опита се да стои на два завоя след Прат — поведение, което означаваше периодично да изпуска от поглед стоповете му, но никога за повече от няколко секунди.

Когато наближиха дома му, вдигна крак от педала на газта, колата намали скорост и спря. Бош слезе и продължи пеша покрай живия плет, опасващ имението на един прочут художник, който живееше в квартала. Джипът на Прат беше спрял през две къщи от неговата. Фаровете му не светеха. Изглежда, Прат просто си седеше вътре и наблюдаваше къщата.

Бош вдигна глава. Трапезарията и кухнята светеха, от навеса стърчеше задницата на автомобил. Това беше лексусът на Рейчъл Уолинг. Стана му приятно, че тя е горе и го чака, но присъствието на Прат продължаваше да го безпокои.

По всичко личеше, че прави точно това, което беше правил предишната вечер: наблюдава къщата и вероятно се опитва да разбере дали домакинът си е у дома.

Някъде отдолу долетя ръмжене на мотор. Бош се обърна и тръгна към колата, като човек, който е излязъл на разходка. Колата бавно отмина и той се върна обратно към храстите. Вместо да подмине и джипа, непознатият автомобил спря зад него. Прат запали мотора, включи светлините и потегли.

Бош се обърна и хукна към наетата кола. Скочи зад волана, подаде газ и натисна бутона за автоматично набиране на мобилния си телефон. Този път Рейчъл вдигна веднага.

— Ало?

— У дома ли си, Рейчъл?

— Да. Чакам те да…

— Излез навън, ще мина да те взема. Побързай.

— Хари, какво става, по дяволите?

— Излез бързо. И си вземи пистолета!

Изключи телефона и закова пред къщата. Два червени стопа изчезнаха зад близкия завой. Но те бяха на колата, която беше подплашила Прат, а самият той беше още по-напред.

Бош погледна нетърпеливо към входната врата, готов да натисне клаксона. Но в същия момент Рейчъл се появи.

— Затвори вратата! — извика той през сваленото стъкло.

Рейчъл се подчини и изтича към колата.

— Качвай се! Бързо!

Тя скочи на дясната седалка и той натисна газта още преди да е затворила вратата.

— Какво става?

Той набързо й разказа за развоя на събитията. Гумите свиреха нагоре по завоите към Мълхоланд. С възможно по-малко думи Бош обясни на Рейчъл, че шефът му е организаторът на целия заговор, включително на онова, което се беше случило в Бийчуд Кениън. След което спомена, че втора вечер поред наблюдава дома му.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам. По-късно ще докажа всичко, но за момента това е неоспорим факт.

— Но какво ще прави пред къщата?

— Не знам. Вероятно проверява дали съм си у дома.

— Телефонът ти звъня.

— Кога?