Майкъл Конъли - Ехо парк

— После?

— Ченгето веднага хукнало навън. Скочило в асансьора и изчезнало.

— Братовчед ти запомнил ли му е името?

— Да. Детектив Смит. Когато му показал служебната си карта, палецът му бил върху малкото име.

Стар номер. Бош въздъхна. До него най-често прибягваха полицаите, които не искаха да бъдат свързани с определено разследване. Самият той го беше правил, при това многократно.

— Описание? — попита високо.

— Естествено, Джейсън е печен. Бял мъж, висок около метър и осемдесет, тегло деветдесет или някъде там. Прошарена късо подстригана коса. Някъде към петдесетте, с тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. На ревера му имало значка с американското знаме.

На това описание отговаряха поне петдесет хиляди души в широкия център на Лос Анджелис. В момента Бош гледаше един от тях — Ейбъл Прат продължаваше да стои на вратата на канцеларията му, въпросително вдигнал вежди. Беше без сако, но то се виждаше, окачено на отворената врата на кабинета му. На ревера му блестеше малко американско знаме.

Бош отмести очи, сведе ги към телефонния апарат и тихо попита:

— Докога е на работа?

— Мисля, че до пет, като всички останали. Каза, че там горе било пълно с народ. Всички искали да видят онази къща в Ехо Парк.

— Добре, благодаря. Ще ти се обадя по-късно.

Затвори, преди Едгар да реагира, и вдигна глава. Прат продължаваше да го фиксира от вратата.

— За какво става въпрос? — попита той.

— О, някои неща във връзка със случая Матарезе. Онзи, който приключихме миналата седмица. По всичко личи, че в крайна сметка ще се сдобием със свидетел. Това ще ни помогне в съда.

Каза го максимално равнодушно, после се изправи и погледна шефа си.

— Не се безпокой, няма да предприемам нищо, преди да се върна на работа.

— Добре. Радвам се да го чуя.

Тръгна директно към него и точно както очакваше, Прат се дръпна в кабинета и седна зад бюрото си. Точно това беше целта на Бош. Той каза довиждане и приятен уикенд, след което тръгна към изхода.

Отдел „Неразкрити престъпления“ разполагаше с три коли, които обслужваха осемте служители и началника. Те се използваха на принципа „който се вреди пръв“, а ключовете им бяха окачени до вратата, редом с малка бяла дъска. Онзи, който ги сваляше оттам, беше длъжен да напише на дъската името си и приблизителното време на ползване. Бош отвори вратата изцяло, с което скри ключовете от погледа на Прат. Откачи една от двете връзки, които бяха там, и излезе.

След няколко минути изкара колата от гаража и се насочи към Водната централа. Безумните задръствания по посока на опразнения градски център все още не бяха започнали и той преодоля седемте преки за учудващо кратко време. Паркира на забранено край фонтана пред главния вход и изскочи навън. Тръгна към стъклената врата и бегло си погледна часовника. Пет без двайсет.

Униформен пазач излезе навън и размаха ръце.

— Не можете да паркирате на…

— Знам — кратко отвърна Бош, показа му служебната си значка и посочи радиостанцията на колана му. — С това можете ли да повикате Джейсън Едгар?

— Едгар ли? Да. Но какво…

— Обадете му се — прекъсна го с твърд глас Бош. — Кажете му, че долу го чака детектив Бош.

Обърна се и тръгна към колата. След пет минути Едгар излезе през остъклената врата, приближи се към колата и отвори дясната врата.

— Какво има, Хари?

— Получих посланието ти. Качвай се.

Едгар неохотно се подчини. Бош потегли още преди Едгар да е затворил вратата.

— Къде тръгна бе? Аз нямам право да напускам сградата!

— Няма да те има само пет минути.

— Къде отиваме?

— В центъра „Паркър“. Дори няма да слизаме от колата.

— Трябва да се обадя.

Едгар свали портативната радиостанция от колана си, обади се на охраната във водната централа и каза, че ще отсъства около половин час заради специална полицейска акция. Получи потвърждение, изключи радиостанцията и пак я закачи на колана си.

— Трябваше да ми се обадиш предварително. Братовчедът каза, че имаш навика първо да действаш, а после да задаваш въпроси.

— Така ли каза?

— Аха. Какво ще правим в центъра „Паркър“?

— Ще идентифицираш полицая, с когото си говорил, след като се разделихме.

Трафикът вече се влошаваше. Хиляди чиновници с нормално работно време напускаха канцелариите и колите им започваха да задръстват основните градски артерии. Най-зле беше в петък следобед. Бош все пак успя да стигне навреме. В пет без десет вкара колата в гаража на полицията и успя да намери свободно място на първия ред. Откритото съоръжение им даваше възможност да наблюдават улица „Сан Педро“, която го разделяше от центъра „Паркър“.