Майкъл Конъли - Ехо парк

Рандолф отново започна да върти пръстена си.

— Грешиш, детектив Бош. — Той бавно поклати глава. — Ако Оливас е бил корумпиран, никой няма да прави реверанси на несъществуващата му репутация.

— Значи става въпрос за О’Шеа. — Бош кимна, доволен от начина, по който се беше добрал до истината. — Той предварително ме предупреди, че ще се обърне към най-високо място. А от това високо място са се свързали с теб…

Рандолф се облегна назад и впери поглед в тавана, сякаш очакваше, че подходящият отговор ще се изпише там.

— Много хора в полицията, а и сред обществеността като цяло, са убедени, че Рик О’Шеа е много подходящ за поста областен прокурор — промърмори накрая. — И държат на приятелското му отношение към Градското полицейско управление.

Бош затвори очи и поклати глава. Направо не вярваше на ушите си.

— Опонентът му Гейбриъл Уилямс има подкрепата на гражданите с отрицателно отношение към силите на реда — продължи Рандолф. — Ако той бъде избран на поста, полицията на този град ще изпадне в доста неприятно положение.

Бош отвори очи и ги прикова в очите на Рандолф.

— Наистина ли ще го направиш? Наистина ли ще го оставиш на мира, защото очакваш добри отношения между него и силите на реда?

Рандолф тъжно поклати глава.

— Не знам за какво говориш, детектив. Направих едно политическо наблюдение, нищо повече. Но знам Друго: не съществуват никакви доказателства за конспирацията, за която говориш. Ако си въобразяваш, че адвокатът на Робърт Фоксуърт няма да отрече диалога, който ни описа, значи си наистина глупак. Съветът ми е да не бъдеш глупак. Бъди мъдър и си трай.

Бош помълча, за да се овладее, после попита:

— Кой ти се обади?

— Моля? — Рандолф вдигна вежди.

— Колко високо е стигнал О’Шеа? Не е възможно да се е обърнал директно към теб, трябвала му е по-голяма клечка. Кой ти нареди да ми свиеш сърмите?

— Нямам представа за какво говориш, детектив. — Рандолф разпери ръце.

— Че как ще имаш? — горчиво промълви Бош и се изправи. — Предполагам, че ще напишеш това, което са ти заповядали, а на мен ще оставиш да реша дали да го подпиша, или не. Просто и ясно.

Рандолф мълчаливо кимна.

Бош опря ръце на масата и бавно се приведе към него.

— Ще присъстваш ли на погребението на помощника Дулън, лейтенант? То е насрочено малко след като заровят Оливас. Помниш ли го? Човекът, застрелян от Уейтс в гората. Може би трябва да обясниш на близките му как се стига до избор и как човекът, организирал цялата операция, може би ще се окаже приятел на полицията и по тази причина не бива да бъде преследван за действията си…

Рандолф гледаше в стената и мълчеше. Бош се изправи, отиде до вратата, отвори я и стресна Осейни — той не носеше никаква вода. Бош го заобиколи и тръгна по коридора.

Стигна асансьорите и натисна бутона за нагоре. Докато чакаше, в главата му отново се появиха възможните варианти на поведение. Изкушаваше го идеята да се качи до шестия етаж, да нахлуе в кабинета на началника на полицията и да го попита дава ли си сметка какво се прави от негово име и под негово командване.

Но когато вратата се отвори, той с въздишка натисна бутон номер 5. Даваше си ясна сметка, че няма как да проумее всички византийски номера на висшата полицейска номенклатура. А ако не внимаваше, като нищо можеше да се окаже в ролята на човек, който пуска жалби до обекта на своите обвинения.

Помещенията на отдел „Неразкрити престъпления“ 5яха празни. Наближаваше четири следобед и повечето служители вече си бяха тръгнали. Работното им Време беше от седем до четири, с оглед избягването на Следобедните задръствания. Ако нямаше нещо неотложно, спираха работа малко преди четири, тъй като 5яха наясно, че десетминутно забавяне ще им коства най-малко един час в задръстения трафик. На работното си място беше само Ейбъл Прат, който, като началник-отдел, беше длъжен да работи от осем до пет. Такива бяха правилата. Бош му махна с ръка и без да намалява крачка, тръгна към бюрото си.

Тръшна се на стола, уморен от дългия ден и продължителния натиск, на който беше подложен. Плотът пред него беше покрит с розови листчета, означаващи телефонни обаждания. Повечето бяха от колеги, всички с молба за обратна връзка. Хората искаха да го поздравят за успешната операция, независимо от официалното становище на ръководството. Когато полицай ликвидираше престъпник, телефонните винаги загряваха в негова подкрепа.

Имаше и няколко обаждания от репортери, включително от Кейша Ръсел. Дължеше й един разговор, но възнамеряваше да го проведе от дома си. Ирене Жесто също го беше търсила. Вероятно искаха да чуят последните новини. Предната вечер им беше съобщил, че тялото е открито и идентифицирано. Взе листчето и го пъхна в джоба си. На разположение или не, той беше длъжен да им се обади. След тринадесет години отчаяние и сляпа надежда двамата родители най-сетне щяха да получат тялото на изчезналата си дъщеря. Бош не можеше да ги успокои с новината, че убиецът е предаден на правосъдието, но поне щеше да им помогне за прибирането на тялото.