Майкъл Конъли - Ехо парк

— Хари? — попита тя. — Добре ли си?

— Вече да. А ти?

— Всичко е наред. Какво е станало? — Пръстът й се насочи към мокрите му дрехи.

— Пуснах си един маркуч. Вътре беше адски гадно. Ще ми трябват поне два часа под душа. Ти тръгваш ли?

— Да. Засега приключиха с мен.

Бош кимна към мъжа със слънчевите очила, който чакаше на три-четири метра от тях, понижи глас и попита:

— Неприятности ли имаш?

— Още не знам. Но ще се оправя. Нали пипна Уейтс и спаси момичето. Това не може да носи неприятности на никого.

— Ние пипнахме лошия и спасихме момичето! — натърти той. — Но не забравяй, че във всяко учреждение има хора, които могат да ти вгорчат живота.

Тя го погледна в очите, помълча малко, после кимна.

— Знам.

Хладината в очите й пролича съвсем ясно. Нещо се беше променило.

— Сърдиш ли ми се, Рейчъл?

— Да ти се сърдя? Не.

— Какво има тогава?

— Нищо. Трябва да тръгвам.

— Ще се обадиш ли?

— Когато мога.

Направи две крачки към колата, после изведнъж спря и се обърна.

— Преди малко разговаря с О’Шеа, нали?

— Да.

— Много внимавай, Хари. Ако дадеш воля на чувствата си, както го направи преди началото на нашата малка операция, О’Шеа ще ти създаде големи неприятности. Всъщност огромна болка!

— Знаеш оная приказка за болката, нали? — усмихна се Бош.

— Не. Каква приказка?

— Болката е слабост, която напуска тялото.

— Дрън-дрън. — Тя поклати глава. — Не пробвай дали е така, ако не се налага. Чао, Хари.

— Чао, Рейчъл.

Мъжът с очилата вдигна лентата, за да й направи път да мине. Тя седна на предната седалка и лимузината потегли. Нещо се беше променило, отново си рече Бош. Личеше по очите й. Действията му в гаража, а след това и в тунела, я бяха накарали да си промени отношението към него. Може би нямаше да я види повече. След кратък размисъл стигна до заключението, че това също е едно от нещата, за които може да обвини Рик О’Шеа.

Обърна се към местопрестъплението и видя Рандолф и Осейни — чакаха го. Рандолф спокойно пъхаше в джоба си собствения му телефон.

— Пак ли вие? — Бош се начумери.

— Такава ни е професията. — Рандолф присви очи.

— Така излиза.

— Детектив, налага се отново да ни придружите до центъра „Паркър“, където ще бъдете подложен на официален разпит — сухо каза Рандолф.

Бош примирено кимна. Знаеше какви са формалностите. Но този път нямаше да си приказват за безразборна стрелба в гората. Този път щяха да настояват да чуят всичко, до последната подробност.

— Готов съм — въздъхна той.

Настаниха го в една от стаите за разпит на ОУО. Рандолф му позволи да вземе душ в една от съблекалните на партерния етаж, а след това да отскочи да работното си място и да се преоблече с джинсите и черната тениска, които държеше там за всеки случай. Понякога се налагаше да свали служебния костюм, за да не бие на очи. На излизане от банята натика вонящия си костюм в контейнера за смет. По тази начин запасите ту от официално облекло се сведоха до някакви си два костюма.

Магнетофонът на масата беше включен. Осейни му прочете гражданските права, а от отделен лист — и служебните, определени от Закона за полицейския служител. Двойната защита беше предназначена да защитава отделния полицай и цялата институция на полицията от намесата на държавата, но Бош беше наясно, че тези хартийки едва ли ще са му от полза, когато огромната бюрократична машина се завърти, за да го премаже. По тази причина беше длъжен да се пази сам. На глас каза, че разбира правата си и е съгласен да бъде подложен на разпит.

Оттук нататък Рандолф пое нещата в свои ръце. По негова молба Бош отново описа обстоятелствата, при които беше застрелял Робърт Фоксуърт, като започна от откритията в служебните документи на Фицпатрик и приключи с двата изстрела в гърдите на Фоксуърт. По време на разказа Рандолф зададе само няколко уточняващи въпроса, но след него пожела да узнае куп подробности относно действията на Бош в гаража и след това в тунела. На няколко пъти повтори въпроса защо не се е вслушал в предупрежденията на агента на ФБР Рейчъл Уолинг.

Това не само показваше, че са разпитвали Рейчъл, но и доказваше, че тя не се е произнесла особено ласкаво за действията му. Бош беше много разочарован, но направи опит да прогони това чувство и да се съсредоточи върху настоящето. Погледна Рандолф право в очите и произнесе онази мантра, в която винаги беше вярвал и която нито Рейчъл, нито човекът насреща му Можеха да оборят: