Майкъл Конъли: Законът на Бош

— Компютърът й е тук — рече Линдъл.

Направих още една крачка, за да го видя. Преносимият компютър беше увит в отделен найлон и сложен върху гърдите й.

— Там е връзката със Саймънсън — добави Рой, макар че това беше очевидно. — Това е било предимството им. Искали са трупът и компютърът да са на достъпно за тях място. Мислели са, че ще изнудят Саймънсън и другите. Но са грешали.

Раменете му се разтрепериха.

— Дай ми една минута, Хари — каза той с дрезгав глас.

— Разбира се, Рой. Ще се върна при колите и ще повикам някои хора. Забравих си там клетъчния телефон.

Не знам дали Линдъл разбра, че го лъжа, но не възрази. Взех едно от фенерчетата и тръгнах. Докато вървях през тунела, чух, че Рой ридае. Звукът се усилваше в затвореното пространство. Все едно беше до мен. В главата ми. Ускорих крачка. Стигнах до главния тунел и почти на бегом се приближих до изхода. Когато най-после излязох на дневната светлина, навън валеше.

Следващия следобед отново се качих на самолета за Лас Вегас. Още не ми позволяваха да вляза в къщата си, пък и аз не бях сигурен дали искам да отида там. Продължавах да бъда ключова фигура в разследването, но никой не ми бе казал да не напускам града. Между другото, само във филмите казват подобни неща.

Както обикновено самолетът беше пълен. Хората отиваха в катедралите на алчността, носейки запасите си от пари и надежди. Това ме накара да се замисля за Саймънсън, Дорси, Крос и Анджела Бентън и за ролята на алчността и късмета в живота им. Но най-много мислех за Марти Геслер и лошия й късмет. Оставена да се разлага в продължение на повече от три години насред пустошта. Тя просто се бе обадила на едно ченге и това бе довело до смъртта й. Добри намерения. Доверие. Какъв начин да си отидеш от този свят! Какъв чудесен свят!

Този път наех кола от „Маккарън“ и си проправих път в натовареното улично движение. Адресът, който ми бе казал Линдъл, се намираше в северозападната част на града, в покрайнините. Поне засега. Къщата беше новопостроена и голяма, във френски провансалски стил. Поне на такъв приличаше. Не знам, не разбирам от тези неща.

Гаражът за две коли беше затворен, но на алеята имаше автомобил, в който не се бях возил с Елинор. Тойота на пет години с доста навъртени километри. Това ми беше ясно. Разбирам от тези неща.

Спрях и бавно слязох от взетата под наем кола. Може би се надявах, че ако се бавя, някой ще отвори вратата, ще ме покани да вляза и всичките ми опасения ще изчезнат.

Но това не се случи. Стигнах до вратата и се наложи да натисна звънеца. Чух камбанен звън и зачаках. Преди да позвъня отново, една шейсетгодишна латиноамериканка отвори вратата. Беше дребна, с приветливо, но уморено лице. Изражението й беше такова, сякаш ми съчувстваше за обга-рянията от огнестрелно оръжие по лицето. Не беше в униформа, но предположих, че е прислужница. Елинор имаше прислужница. Трудно ми беше да си го представя.

— Елинор Уиш тук ли е?

— За кого да предам?

Английският й беше добър и имаше съвсем лек акцент.

— Кажете, че е дошъл съпругът й.

Видях тревогата в очите й и осъзнах, че съм изтърсил глупост.

— Бившият й съпруг — побързах да се поправя. — Просто й кажете, че е дошъл Хари.

— Моля, почакайте.

Кимнах и тя затвори вратата. Чух, че дори я заключи. Докато чаках, усетих как горещината прониква през дрехите и черепа ми. Слънчевите лъчи се отразяваха навсякъде около мен. Вратата се отвори едва след пет минути и на прага застана Елинор.

— Как си, Хари?

— Чувствам се добре.

— Видях те по телевизията. По Си Ен Ен.

Кимнах, без да кажа нищо.

— Колко жалко за Марти Геслер — добави Елинор.

— Да — отговорих аз, после дълго мълчахме.

— Какво правиш тук, Хари?

— Не знам. Исках да те видя.

— Как разбра къде живея?

Свих рамене.

— Нали съм детектив. Поне бях.

— Трябваше първо да ми се обадиш.

— Знам. Трябваше да направя много неща, но не ги направих, Елинор. Извинявай. Съжалявам. За всичко. Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш да се потя на слънцето?

— Преди да влезеш, трябва да ти кажа, че не исках да става така.

Нещо стегна гърдите ми, когато тя отстъпи назад и отвори широко вратата. Влязох във фоайето. Сводести входове водеха в три посоки.

— Какво не си искала да става?

— Да отидем във всекидневната — отговори Елинор.

Минахме през средната арка и се озовахме в подредена и добре обзаведена стая. В единия ъгъл имаше пиано, което привлече погледа ми. Елинор не свиреше на пиано, освен ако не бе започнала да го прави, след като ме напусна.