Майкъл Конъли - Законът на Бош

Райдър ме посочи и натърти на последното изречение. Линдъл удари с юмрук по масата. Кизмин го бе убедила. Аз бях защитил теорията си, но сега видях пропуските в нея и започнах да мисля, че Райдър може би има право.

Забелязах, че гледа Линдъл. Най-после се бе досетила, че е имал връзка с Марти Геслер.

— Ти я познаваше, нали? — попита тя.

Той кимна, после се вторачи гневно в мен.

— Ти провали всичко, Бош.

— Провалил съм? Какви ги говориш?

— С изпълнението си снощи. Нахлу в клуба, сякаш си Стив Маккуин. Какво си мислеше? Нима смяташе, че ще се уплашат и ще отидат в Паркър Сентър да се предадат?

— Рой — каза Райдър. — Мисля, че…

— Искаше да ги провокираш, нали? Искаше да те погнат и да се опитат да те убият.

— Това е безумие — казах. — Четирима срещу един? Жив съм само защото видях, че ме следят, и защото Милтън отвлече вниманието им достатъчно дълго, за да изляза от къщата.

— Да, видял си, че те следят, защото си искал да стане така. Ти провали всичко, Бош. Ако онзи хлапак в болницата се свести с поражения в мозъка, никога няма да разберем какво се е случило с Марти или къде е…

Линдъл млъкна, преди гласът му да потрепери, но продължи да ме гледа.

— Хайде да спрем дотук, момчета — тихо каза Райдър. — Да престанем да поставяме под съмнение мотивите си и да се обвиняваме взаимно. Всички искаме едно и също.

Линдъл бавно и недвусмислено поклати глава.

— Не и Хари Бош. Винаги става онова, което той иска. Бош винаги е бил частен детектив, дори когато работеше в полицията.

Погледнах Кизмин. Тя не каза нищо, но отмести поглед-В очите й видях потвърждение.

Когато се прибрах вкъщи, се зазоряваше. Там още гъмжеше от полицаи и журналисти и ченгетата не ме пуснаха да вляза. Вило извършено голямо престъпление и всичко трябвало да е под наблюдение. Казаха ми да дойда след ден-два. Не ми позволиха дори да вляза да си взема чисти дрехи и някои лични принадлежности. Бях персона нон грата. Наредиха ми да се разкарам. Единствената отстъпка, която успях да извоювам, беше колата ми. Двете униформени ченгета Хървиц и Суони разчистиха място и аз изкарах мерцедеса от гаража и потеглих.

Приливът на адреналин, който бе дошъл заедно с докосването до смъртта предишната нощ, отдавна бе отминал. Бях изтощен, но нямаше къде да отида. Карах безцелно по Мълхоланд до Лоръл Каньон Булевард, после завих надясно и поех надолу към Вали.

Започнах да усещам накъде съм се отправил, но знаех, че още е рано за това. Стигнах до Вентура, отново завих надясно и спрях на паркинга на „Дюпар“. Реших, че трябва да се заредя с енергия, и кафето и палачинките щяха да свършат работа. Преди да сляза от колата, извадих клетъчния си телефон и го включих. Обадих се на Джанис Лангуайзър и на Шандор Шатмари, но никой не отговори. Оставих съобщения, че сутрешната среща се отлага заради обстоятелства извън контрола ми.

На екрана на телефона мигаше икона, която показваше, че имам съобщения. Набрах номера, за да ги чуя. Бяха общо пет. Четири бяха оставени през нощта от Кийша Ръсел, репортерката на „Таймс“. Тя започваше много спокойно и загрижено за здравето ми и искаше да разговаря с мен, когато ми е удобно, за да се увери, че съм добре. Но в третото съобщение гласът й бе придобил пронизителност и неотстъпчивост, а в четвъртото настояваше да изпълня обещанието си да говоря с нея, ако нещо се случи с разследването, по което работя.

— Очевидно се е случило нещо, Хари. На Удроу Уилсън има четири трупа. Обади ми се. Нали обеща.

— Добре, скъпа — казах и изтрих съобщението.

Последното съобщение беше от Александър Тейлър, шампиона по касови приходи. В гласа му прозвуча нотка на собственичество. Искаше да знам, че тази история е негова.

— Господин Бош, гледам ви по всички новини. Предполагам, че кръвопролитието снощи на хълма е свързано с обира на парите за моя филм. Крадците бяха четирима. Репортерите казват, че в къщата ви има четири трупа. Искам да знаете, че предложението ми още е в сила. Но ще го удвоя. Сто хиляди за историята ви. Офертата е отворена за преговори и може да говорим за това, когато се видим. Ще ви кажа личния номер на асистентката ми. Ще чакам.

После съобщи някакъв номер, но аз не си направих труда да го запиша. Замислих се за парите само пет секунди, после изтрих съобщението и затворих телефона.

Докато влизах в ресторанта, се замислих за обстоятелствата извън контрола ми и за думите на Линдъл в края на разпита в районното управление на Северен Холивуд. За битката с чудовища, за онова, което ми бяха казали и какво аз бях казал на Пипълс в сепарето в ресторанта само преди няколко вечери. Запитах се дали лекото плъзгане в бездната е по-различно от стремглавото падане на Милтън.