Майкъл Конъли - Законът на Бош

Знаех, че трябва да разсъждавам за това и за мотивите в действията си през последните десет часа. Но скоро реших, че тези неща може да почакат. Трябваше да разкрия още една загадка и веднага щом се заредях с енергия, щях да се заема с този въпрос.

Седнах на бара и поръчах, без да гледам менюто. Сервитьорката с едрите бедра ми наля кафе и се приготви да предаде поръчката ми в кухнята, когато някой седна на стола до мен и каза:

— И за мен едно кафе.

Познах гласа. Обърнах се и видях Кийша Ръсел — усмихваше ми се. Беше ме проследила надолу по хълма.

— Трябваше да се досетя.

— Ако не искаш да те следят, трябва да отговаряш на телефонните обаждания.

— Чух съобщението ти едва преди пет минути, Кийша.

— Е, сега не е необходимо да ми се обаждаш.

— Няма да ти кажа нищо. Още не.

— Къщата ти е като военна зона, Хари. Навсякъде има трупове. Добре ли си?

— Нали седя тук. Добре съм. Но не мога да говоря пред теб. Не знам какво ще излезе от всичко това и няма да кажа нищо, което да се появи във вестника и да се различава от заключенията на полицията. Това би било равносилно на самоубийство.

— Няма да ми кажеш истината дори в случай, че онова, което оповестят, няма да е вярно?

— Познаваш ме, Кийша. Ще говоря с теб, когато мога. Сега защо не ме оставиш да се нахраня на спокойствие?

— Отговори ми само на един въпрос. Потвърди дали случилото се в къщата ти е свързано с онова, за което ми се обади. С Марти Геслер.

Отчаяно поклатих глава. Знаех, че няма да мога да се отърва от нея, без дай кажа нещо.

— Не мога да го потвърдя и това е истината. Но ако ти кажа нещо, което ще ти помогне, ще ме оставиш ли на мира, докато дойде време да говоря пред теб?

Преди Кийша да отговори, сервитьорката сложи чиния пред мен и аз погледнах палачинките с масло, пърженото яйце и двете парчета бекон. Сервитьорката остави и каничка с кленов сироп. Грабнах я и полях със сироп всичко.

— Господи! — възкликна Ръсел. — Ако изядеш това, не знам дали ще дойде време да говориш. Самоубиваш се, Хари.

Погледнах сервитьорката, която пишеше сметката, усмихнах й се и свих рамене.

— Ще платите ли кафето й? — попита тя.

— Разбира се.

Сервитьорката остави сметката на бара и се отдалечи. Погледнах Ръсел.

— Следващия път го кажи още по-силно.

— Извинявай, Хари, но не искам да напълнееш, да остарееш и да погрознееш. Ти си ми приятел. Искам да си във форма.

Прозрях намеренията й. Тя криеше мотивите си така, както барманките предишната нощ криеха зърната на гърдите си.

— Ще се споразумеем ли? Ще ти кажа нещо и ти ще ме оставиш на мира. Става ли?

Тя отпи глътка от безплатното си кафе и се усмихна.

— Дадено.

— Отиди и извади изрезките си по случая Анджела Бентън.

Ръсел присви очи, защото не си го спомняше добре.

— Отначало не беше кой знае какво, но после се вдигна голям шум, когато го свързаха с обира на снимачната площадка на Селма. „Айдолон Продъкшънс“. Говори ли ти нещо?

Тя едва не падна от стола.

— Шегуваш ли се? Четиримата убити са същите онези типове?

— Не съвсем. Само трима от тях. Плюс четвъртия в болницата.

— Тогава кой е четвъртият?

— Мога да ти кажа само това, Кийша. Сега ме остави да се нахраня.

Насочих вниманието си към чинията и започнах да разрязвам храната.

— Страхотно! — възкликна Ръсел. — Ще бъде сензация!

Сякаш четирите трупа в къщата ми не бяха сензация. Лапнах първата хапка и сиропът ме прониза като захарен, куршум.

— Чудесно — изсумтях.

Ръсел взе чантата си и се приготви да стане.

— Трябва да вървя, Хари. Благодаря за кафето.

— Ще ти кажа и още нещо. — Лапнах втори залък, обърнах се към нея и заговорих с пълна уста: — Прочети списание „Лос Анджелис“ отпреди седем месеца. Има статия за четиримата, които притежават всички модни барове в Холивуд. Наричат ги кралете на нощните птици. Прочети материала.

Очите й се разшириха.

— Шегуваш се.

— Не. Прочети статията.

Кийша се наведе и ме целуна по бузата Докато работех в полицията, не го беше правила никога.

— Благодаря, Хари. Ще ти се обадя.

— Сигурен съм.

Тя бързо прекоси ресторанта и излезе. Продължих да се храня. Яйцето беше рохко и се разля върху всичко. Но храната ми се стори най-вкусната, която бях ял през живота си.

Когато най-носле останах сам, се замислих върху въпроса, който Кизмин Райдър бе повдигнала по време на разпита. Начинът на изчезването на Марти Геслер наистина беше съвсем различен от кръвопролитието в „Нат“ с Дорси, Крос и бармана. Вече бях убеден, че Райдър има право. Престъпленията бяха замислени и вероятно дори извършени от различни хора.