Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Какво правим, Бош?

— Тя е тук. Ще влезем и ще я намерим.

— Сигурно ли е?

Погледнах го и кимнах. През живота си бях съобщавал на много хора, че вече няма да видят близките си живи. Знаех, че Линдъл отдавна се е отказал от надеждата за Марти Геслер, но окончателното потвърждение винаги е най-трудното.

— Да, сигурно е. Лотън Крос ми каза.

Рой кимна и погледна към гранитните хребети. Извадих инструментите от багажника и проверих дали клетъчният, ми телефон има сигнал.

— Ще вали — каза Линдъл.

— Да. Да вървим.

Дадох му фенерче и лопата и се приближихме до входа на тунела.

— Той ще си плати за това — рече Линдъл.

Кимнах. Не си направих труда да му кажа, че Лотън Крос вече плаща за това всеки ден от живота си.

Тунелът беше голям и не приличаше на задушните клаустрофобични системи, в които бях пълзял преди трийсет и пет години. Въздухът вътре беше свеж. Миришеше на чисто. Направихме десетина крачки и запалихме фенерчетата. След петнайсетина метра тунелът направи завой и входът изчезна от погледа ни. Помнех указанията на Крос и бавно тръгнах надясно.

Стигнахме до централната пещера и спряхме. Имаше три спомагателни тунела. Насочих лъча на фенерчето си към третия отвор и почувствах, че това е пътят. После угасих фенерчето и казах на Линдъл да направи същото.

— Защо? Какво става?

— Нищо. Просто го угаси за малко.

Той го направи и аз изчаках минута-две, докато очите ми се приспособиха към мрака. Започнах да виждам и съзрях очертанията на скалните стени и неравните повърхности. И тогава видях светлината, която ни бе последвала.

— Какво е това? — попита Линдъл.

— Изгубената светлина.

— Какво?

— Винаги можеш да я намериш. Дори в мрака и под земята.

Запалих отново фенерчето си, като внимавах да не насоча лъча към лицето на Линдъл, и тръгнах към третия спомагателен тунел.

Този път се наложи да се наведем и да вървим един след друг, защото тунелът стана по-тесен. Завихме надясно и след малко видяхме дневната светлина. Минахме през отвора и излязохме над открита долина — нещо като гранитен стадион, издълбан в продължение на хилядолетия. Дяволската купа за пунш.

С течение на времето дъното на котловината се бе напълнило с пласт от откъснали се гранитни отломки и там бяха пуснали корени храсти и можеше да бъде заровен труп. Там убиецът бе завел Дорси и Крос при тялото на Антонио Маркуел. И там бяха отишли отново с Марти Геслер. Запитах се колко ли дълго бе живяла тя в онази нощ преди три години. Дали я бяха бутали в тунела с пистолет, опрян в гърлото, или я бяха влачили мъртва към последното й убежище?

Нито един от отговорите не беше утешителен. Погледнах Линдъл, който тъкмо излизаше от тунела. Лицето му беше мъртвешки бледо и предположих, че и той си мисли същото като мен.

— Къде? — попита Рой.

Обърнах се, огледах дъното на долината и видях мястото. Сред кафяво-жълтите храсти се издигаше тънък бял кръст.

— Там.

Линдъл тръгна към кръста. Извади го и го хвърли настрана, после заби лопата в земята. Погледнах кръста. Беше направен от стари колчета за ограда. В средата имаше снимка на момче. Антонио си бе отишъл отдавна от този свят и за семейството му това място беше свято. После Дорси и Крос го бяха използвали, защото знаеха, че земята там никога няма да бъде обезпокоена от натрапници.

Наведох се и взех тънкия кръст. Подпрях го на гранитната стена и се залових за работа с лопатата.

Всъщност не копаехме, а стържехме повърхността. И двамата нямахме желание да вкарваме острите върхове на лопатите твърде дълбоко в земята.

След по-малко от пет минути я намерихме. Между камъните се видя дебел найлон. Оставихме лопатите и приклекнахме. Найлонът беше непрозрачен като завеса за душ. Но през него се виждаха очертанията на женска ръка.

— Намерихме я, Рой. Може би трябва да се върнем и да се обадим тук-там.

— Не. Първо искам да…

Не довърши мисълта си, а сложи ръка на гърдите ми и леко ме бутна назад. После коленичи и започна да копае с ръце. Движенията му бяха бързи, сякаш мислеше, че се надбягва с времето и се опитва да я спаси, преди да се е задушила.

— Съжалявам, Рой — казах аз, но мисля, че той не ме чу.

След няколко минути Линдъл изрови по-голямата част от найлона. От лицето до хълбоците. Найлонът очевидно бе забавил, но не бе спрял разложението и се разнесе воня. Приближих се, надникнах над рамото на Линдъл и видях, че агент Марти Геслер е увита и погребана с дрехите и с ръце, скръстени на гърдите. През найлона се виждаше само половината й лице. Останалото бе скрито под засъхнала черна кръв. Предположих, че са я убили с изстрел в главата.