Майкъл Конъли - Законът на Бош

Последва дълго мълчание.

— Кизмин?

— Не съм затворила. Виж какво, Хари, не мога да говоря с теб за този случай. Вече ти казах всичко по въпроса. Разследването е отворено и ти не трябва да се занимаваш с него.

Сега беше мой ред да не отговоря. Кизмин Райдър се държеше като съвсем непозната. Преди по-малко от година бих влязъл в битка заради нея и бих й се доверил да ми пази гърба. Но сега ней вярвах за нищо.

— Хари?

— Да. Нямам думи, Кизмин. Мислех, че ако в полицията има някой, който да е откровен с мен, това си ти.

— Виж какво, Хари, направил ли си нещо незаконно по време на частната си операция?

— Не, но благодаря, че попита.

— Тогава няма за какво да се притесняваш от Нунес. Влез И разбери какво искат. Не знам нищо за Марта Геслер. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Добре, Кизмин, благодаря — отговорих монотонно. — Пази се пред шефовете. Пак ще ти се обадя.

И преди тя да успее да каже нещо, затворих, станах от пейката и тръгнах към входа на сградата. Влязох и минах през детектор за метал. Трябваше да събуя обувките си и да разперя ръце, за да ме претърсят. Мъжът приличаше повече на терорист от мен, но не възразих. Човек трябва да преценява кога да спори. Най-после се качих на асансьора и слязох на дванайсетия етаж, който всъщност беше тринайсети, ако се броеше фоайето. В чакалнята имаше голямо бронирано стъкло — преграда между територията за достъп на външни лица и светая светих на Бюрото. Казах името си и кого искам да видя и жената от другата страна на стъклото ме покани да седна.

Но аз отидох до прозореца и погледнах надолу към гробището на ветераните на Уилшир Булевард. Спомних си, че бях на същото място преди повече от дванайсет години, когато се запознах с жената, която по-късно ми стана съпруга, а после бивша съпруга — и единствената любов.

Обърнах се и седнах на пластмасовата пейка. На масичката за кафе имаше списание със снимка на Бренда Барстоу на корицата. Отдолу пишеше: „Бренда, любимката на Америка“. Посегнах да го взема и в този миг вратата към вътрешните кабинети се отвори и оттам излезе мъж с бяла риза и вратовръзка.

— Господин Бош?

Станах и кимнах. Той протегна ръка.

— Кен Нунес. Благодаря, че дойдохте.

Ръкуването беше бързо. После Нунес се обърна и тръгна. Докато вървяхме, не каза нищо. Гласът му по телефона звучеше като на уморен ветеран, който бе видял всичко, при това два пъти. Но всъщност Нунес беше млад — може би трийсет трийсет и две годишен, амбициозен мъж, който иска да докаже нещо на себе си и на другите. Не бях сигурен дали в момента предпочитам възрастен или млад агент.

Нунес отвори една врата вляво и отстъпи, за да ми направи път. Вратата се отваряше навън и имаше шпионка и разбрах, че това е стая за разпити. И тогава ми стана ясно, че срещата няма да е учтива, а по-скоро ще ми четат конско — в стил ФБР.

В средата на помещението имаше квадратна маса, до която с гръб към мен седеше късо подстриган русокос мъж, облечен в черна риза и джинси. Той ме погледна през мускулестото си рамо и видях, че чете разтворена папка с разследване. Мъжът я затвори и вдигна глава. Седнах на стола срещу него. Познавахме се.

Рой Линдъл ми се усмихна.

— Хари Бош. Отдавна не сме се виждали.

Нунес излезе, затвори и ме остави сам с Линдъл.

Рой беше около четирийсетгодишен, но мускулите му още изпъкваха под ризата. Кожата му още имаше слънчев загар от Лас Вегас, контрастиращ на белите му зъби. Бях се запознал с него, докато разследвах един случай в Лас Вегас, в разгара на тайна операция на ФБР. Принудени да работим заедно, ние успяхме донякъде да загърбим враждата за правомощията на полицията и на Бюрото и приключихме случая. Разбира се, ФБР обра лаврите. Това беше преди шест-седем години. Оттогава не бяхме разговаряли. Не защото ФБР ни открадна славата. Ченгетата и федералните агенти просто не се понасят.

— За малко да не те позная без опашката, Рой.

Той ми подаде голямата си ръка над масата и аз я стиснах. Рой излъчваше доверие, неприсъщо за едрите хора. Репликата ми за опашката беше шега. Когато го видях за пръв път и преди да знам, че е агент под прикритие, си позволих волността да отрежа с джобно ножче кичура на тила му.

— Как я караш? Казал си на Нунес, че си напуснал, а? Не бях чул за това.

Кимнах, но не казах нищо. Играта беше негова. Исках да го оставя да предприеме първите ходове.

— Е, как се чувстваш, след като напусна полицията?

— Не се оплаквам.