Майкъл Конъли - Законът на Бош

Излязох от старческия дом. Питах се какво да направя. Вдъхвах на тази жена надежда за нещо, което знаех, че не мога дай дам. Това беше грешка, породена от добри намерения, но накрая щеше да я огорчи. Качих се в мерцедеса и реших, че трябва да сложа край на тази история, преди да е започнала. Следващия път, когато я видех, трябваше дай кажа, че не съм мъжът, когото търси.

Докато стигна пред сградата на ФБР в Уестуд, стана 16:15. Тъкмо паркирах и клетъчният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Кийша Ръсел.

— Хари, искам да ти кажа, че направих разпечатка на всичко и я пуснах по пощата. Но сгреших за нещо.

— За какво?

— Имало е още една статия по случая. Преди два месеца. Бях на почивка. Заседиш ли се твърде дълго тук, ти дават четири седмици платен отпуск. Взех ги наведнъж и отидох в Лондон. Докато бях там, са се навършили три години от изчезването на Марта Геслер. И един колега ми е откраднал случая. Дейвид Феръл е написал статия. Но нищо ново. Геслер още е в неизвестност.

— В неизвестност? Това означава, че ти… или Бюрото още я мислите за жива. Нали ми каза, че я смятат за мъртва.

— Просто така се изразих. Не мисля, че на някого му пука особено за нея, ако разбираш какво имам предвид.

— Да. Сложи ли последната статия в материалите, които ми изпрати?

— Всичко сложих. И не забравяй кой ти ги изпраща. Феръл е приятен тип, но не искам да му се обадиш, когато попаднеш на нещо голямо.

— Това никога няма да стане, Кийша.

— Знам, че си намислил нещо. Проверих.

Думите й ме накараха да спра насред площадката пред сградата. Ако Ръсел се бе обадила във ФБР и бе разговаряла с Нунес, агентът нямаше да е доволен, че споделям разкритията от разследването си с любопитна репортерка.

— Какво искаш да кажеш? — попитах спокойно. — Какво си направила?

— Нещо повече, освен да прегледам репортажите. Обадих се в Сакраменто. В Бюрото за издаване на лицензи. Научих, че са ти издали разрешително за частен детектив.

— Е, и какво от това? Всяко ченге, което напусне, го прави. Не можеш лесно да се откажеш от значката. Мислиш си: „Ще стана частен детектив и ще продължа да ловя лошите“, разрешителното ми е вкъщи, Кийша. Не разследвам нищо и не работя за никого.

— Добре, Хари, добре.

— Благодаря за изрезките. Трябва да затварям.

— Дочуване, Хари.

Затворих телефона и се усмихнах. Харесваше ми да кръстосвам шпага с нея. След десет години на отразяване на полицейската работа Ръсел беше цинична като в деня, когато разговаряхме за пръв път. Учудващо за журналист, още повече чернокож.

Погледнах сградата — бетонен монолит, закриващ слънцето. Намирах се на трийсет крачки от входа, но отидох до редицата пейки встрани и седнах. Погледнах часовника си и видях, че съм закъснял много за срещата с Нунес. Бедата беше, че не знаех какво ме чака, когато се кача горе, и затова нямах желание да вляза. Федералните агенти винаги те изкарват от равновесие и ти дават ясно да разбереш, че това е техният свят и ти си само поканен гост. А сега, след като нямах полицейска значка, сигурно щяха да се държат с мен по-скоро като с неканен гост.

Извадих телефона, позвъних на централата на Паркър Сентър — един от номерата, които още помнех, и поисках да ме свържат с Кизмин Райдър. Тя вдигна веднага.

— Кизмин, аз съм, Хари.

— Здравей, Хари.

Опитах се да разгадая тона й, но не можах. Беше монотонен. Не успях да разбера колко е останало от сутрешния й гняв и враждебност.

— Как си? Мина ли ти?

— Получи ли съобщението ми, Хари?

— Съобщение? Какво пишеше там?

— Преди малко се обадих у вас. Извиних се. Не трябваше да позволявам на личните чувства да се смесват с причината за посещението ми. Съжалявам.

— Няма нищо, Кизмин. И аз се извинявам.

— Сериозно? За какво?

— Не знам. Предполагам, че за начина, по който напуснах. Двамата с Едгар не заслужавахте това. Особено ти. Трябваше първо да говоря с вас. И да го обсъдим. Така постъпват партньорите. Мисля, че не се държах като добър партньор.

— Не се притеснявай. Точно това казах в съобщението си. Да забравим миналото и да останем приятели.

— Бих искал, но… — Не довърших мисълта си: изчаквах я да приеме поканата.

— Но какво, Хари?

— Ами, не знам доколко приятелски ще бъдеш настроена, защото трябва да те питам нещо и ти вероятно няма да го харесаш.

Тя изпъшка толкова силно, че се наложи да отместя телефона от ухото си.

— Ще ме убиеш, Хари! Казвай.

— Седя пред сградата на ФБР в Уестуд. Трябва да вляза и да се срещна с един агент, казва се Нунес. Та се питам това ли са хората, за които ме предупреди? Те ли работят по случая Анджела Бентън? Нунес свързан ли е по някакъв начин с Марта Геслер, агентката, която изчезна преди няколко години?