Майкъл Конъли - Законът на Бош

Смущението ми се превърна в гняв. Може би се дължеше на мартинито в стомаха ми или на факта, че вече бях външен човек, но ми писна от този тип.

— Страхотен следовател сте — казах аз. — Гениално дедуктивно мислене. Винаги ли го използвате в разследванията, или го пазите само за да тормозите хора, които се опитват да свършат някаква работа?

— Разбирате, че трябва да внимавам на кого съобщавам информацията.

— Да, разбирам. Но разбирам и защо силите силите на реда в града работят толкова добре, колкото и магистратите.

— Хайде, Бош, не се палете толкова. Просто се откажете.

Поклатих глава. Май нямаше да науча нищо от него.

— Това е играта ви, нали? Така или иначе нямата да ми кажете името.

Агентът не отговори.

— Искам само едно име, Нунес. Какво толкова ще ви стане?

Мълчание.

— Е, знаете името ми и телефонния ми номер. И мисля, че познавате агентката, за която говоря. Отидете при нея и я оставете тя да реши. Кажете й името и телефона ми. Не ме интересува какво мислите за мен, Нунес. Дължите го на колегите си дай кажете. Като например на Едгар. Той се чувстваше задължен. И вие сте задължен.

Зачаках мълчаливо, твърдо решен да не проговоря, преди Нунес да е казал нещо.

— Вижте какво, Бош, щях дай кажа, че сте я търсили, дори още преди да разговарям с Едгар. Но задълженията ми се простират само дотук. Агентката, за която говорите, вече я няма.

— Какво искате да кажете? Къде е?

Нунес не отговори. Изправих гръб и лакътят ми се удари във волана и неволно натисна клаксона. Нещо се въртеше в паметта ми — нещо за агентка, спомената по новините, но не можех да си спомня какво бе станало с нея.

— Мъртва ли е, Нунес?

— Тази работа не ми харесва, Бош. Разговор по телефона с човек, когото не познавам. Защо не дойдете тук? Може да поговорим за това.

— Може?

— Не се безпокойте, ще говорим. Кога ще дойдете?

Часовникът на таблото показваше петнайсет часа и пет минути. Погледнах към вратата на старческия дом.

— В четири.

— Ще ви чакаме.

Затворих телефона и дълго седях неподвижно — опитвах се да си спомня нещо за агентката.

После отново отворих телефона. Не си бях взел тефтерчето и бях забравил телефонните номера, които някога знаех наизуст. Обадих се на „Справки“, откъдето ми казаха номера на редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. После ме свързаха с Кийша Ръсел.

Беше учудващо, но тя ме помнеше. Връзката ни беше стабилна. Аз й бях дал материали за няколко сензационни разкрития през годините и в замяна Ръсел ми помагаше в издирването на статии и репортажи и когато можеше, пишеше във вестника за случаите ми. Убийството на Анджела Бентън бе един от онези, за които не можа да пише.

— Хари Бош — каза тя. — Как си?

Забелязах, че в гласа й почти не прозвуча ямайският акцент. Липсваше ми. Запитах се дали го прави съзнателно, или това е резултат от десетте години, прекарани в този космополитен град.

— Добре съм. Още ли пишеш криминални репортажи?

— Разбира се. Някои неща никога не се променят.

Веднъж Ръсел ми бе казала, че криминалните репортажи били входно ниво в журналистиката, но че тя не искала да го напуска. Според нея отразяването на новините от градската управа или на изборите, или на почти всичко друго беше безкрайно скучно и досадно в сравнение с репортажите за живот, смърт, престъпност и последиците от това. Ръсел беше добра, задълбочена и точна до такава степен, че бе поканена на купона ми по случай напускането. Получаването на подобна покана беше рядкост за външен човек от който и да било бранш, особено пък за журналист.

— За разлика от теб, Хари. Мислех, че до края на живота си ще останеш в холивудското районно управление. А вече мина почти година и още не мога да повярвам, че си напуснал. Преди няколко месеца по навик се обадих на телефона ти. Отговори друг и затворих.

— Кой беше?

— Пъркинс. Повишили са го.

Не знаех кой е заел мястото ми. Пъркинс беше добър, но не достатъчно. Но не казах това на Ръсел.

— Е, какво става с теб?

— Струва ми се, че си заета.

— Малко.

— Тогава няма да те безпокоя.

— Не, не, не. Не се притеснявай. Какво мога да направя за теб, Хари? Да не би да работиш по някой случай? Частен детектив ли си станал?

— Нищо подобно. Просто бях любопитен за нещо. Но то може да почака. Ще ти се обадя пак, Кийша.

— Чакай, Хари!

— Сигурна ли си?

— Не съм толкова заета за стар приятел. Какво искаш да знаеш?

— Питах се дали си спомняш за една агентка на ФБР, която изчезна. Мисля, че в Холивуд. Прибирала се вкъщи след…