Майкъл Конъли - Законът на Бош

И не стигнали доникъде.

Както често става в случаите на убийство, двамата бяха събрали много информация за жертвата, но не и най-важната, която да доведе до разкриване на самоличността на извършителя. Накрая знаели с кого е спала в колежа, но не и къде е прекарала последната нощ от живота си. Научили, че последната храна, която е изяла, е била мексиканска — царевичните тортилас и фасулът още били в чревния й тракт, но не и в кой от хилядите подобни ресторанти е вечеряла.

И след шестмесечно разследване не намерили абсолютно никаква връзка между Анджела Бентън и обира, освен че тя е работила като асистент-продуцент в компанията, правила филм, в който парите играят главната роля.

След шест месеца бяха стигнали до задънена улица. Разполагали с четирийсет и шест гилзи, събрани след престрелката, кръвта по микробуса и спермата, намерена на местопрестъплението. Доказателствата били надеждни — балистичната експертиза и пробите ДНК несъмнено можели да свържат някой заподозрян с престъплението. Но това можело да стане само ако заподозреният и оръжието на престъплението са идентифицирани и задържани. А тези доказателства едва ли можеха до доведат до залавянето на заподозрян. И така след половин година двамата следователи не бяха стигнали доникъде.

Бе станало време да дадат оценка за разследването, както се прави на шестия месец. Тогава се взимат най-трудните решения. Преценява се вероятността дали случаят може да се изясни и необходимостта следователите да работят по други случаи и да помогнат на колегите си. Шефът им отнел приоритета на случая Анджела Бентън и Дорси и Крос отново били включени в ротационния принцип на отдел „Обири и убийства“. Имали възможност да работят по убийството на Анджела Бентън, колкото искат, но разследвали и други престъпления. Както би могло да се очаква, това било за сметка на случая Анджела Бентън — Крос не се поколеба да го признае пред мен. Занимавали се с разследването от време на време, като повечето работа вършел Дорси, а Крос се съсредоточил върху новите случаи, които им възложили.

После ги простреляли и случаят Анджела Бентън станал приоритетен. Отворен и неразкрит. И не го поел никой. Детективите не обичат да взимат случаи, започнати от други. Никой не иска да разгледа материалите и да докаже, че колегите му са сбъркали или може са били подведени, или вероятно са некомпетентни или мързеливи. Към тази пречка се прибавяше и фактът, че случаят Анджела Бентън се бе превърнал в зла орис. Ченгетата са суеверни. Съдбата на първите следователи — единият мъртъв, а другият в инвалидна количка до края на живота си — бе неразривно свързана със случаите, по които бяха работили. И никой не искаше да поеме разследването на убийството на Анджела Бентън.

Само аз — и то след като вече бях извън официалната игра.

И сега, четири години по-късно, трябваше да вярвам, че Крос и Дорси са си свършили работата добре. Всъщност нямах избор. Да тръгна по вече утъпкания от тях път ми се струваше най-добрата възможност. Затова отидох при Тейлър. Планът ми беше да допусна, че разследването им е обстойно, макар и не безпогрешно, и да подходя от друг ъгъл. Действах на основанието, че Крос и Дорси не са открили нищо, което да свързва Бентън с обира, защото не е имало какво да открият. Смъртта й беше част от плана, грижливо режисирана заблуда. В резултат от трийсет и петкилометровото пътуване до дома на Тейлър разполагах със списък от девет имена — всички присъствали на престрелката по време на обира. Всички, които според него знаеха за транспортирането на парите — кога ще пристигнат и кой ще ги донесе. Щях Да започна оттам.

Но Крос ми бе казал за списъка със серийните номера и че поне един от тях е грешен. С този въпрос се бе занимавал Дорси и Лотън не знаеше какво е станало. Скоро след това бяха убили Дорси и разследването бе умряло заедно с него. Но аз се интересувах. Това беше аномалия, с която трябваше да се справя. Комбинацията от предупреждението на Кизмин Райдър и неясния намек за „онези хора“ предизвика в мен тръпка на вълнение, каквато отдавна не бях изпитвал. Влечение към мрака, което някога ми бе познато много добре.

Отидох пак в Холивуд и обядвах в „Мусо“ — мартини за аперитив, последвано от пай с пиле, гарниран със спанак. Хубава комбинация, но не достатъчно добра, за да ме накара да забравя Л огън Крос и състоянието му. Поръчах си второ мартини, за да ми помогне да прогоня мрачните мисли, и опитах да се съсредоточа върху други неща.